Любовницата на пирата
- Автор: Линдзи Джоана
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любовницата на пирата». Краткое содержание книги:
Тристан се отпусна на тревата до нея. Бетина седна, обхванала колене с ръцете си, а косата й покри голото й тяло. Бе вперила унил поглед в бистрите води на езерото.
— Липсваше ми, Бетина — нежно рече Тристан. Отметна косата й и я погали по гърба. — Всеки ден мислех за теб, а особено мъчителни бяха нощите, защото лежах на леглото в каютата и си спомнях с копнеж за тялото ти.
— Сигурна съм, че на сушата си намерил достатъчно жени, които да те излекуват от страданията ти — язвително отвърна тя.
— Да не би да ревнуваш? — засмя се Тристан.
— Това е абсурдно! — Бетина гневно се извърна към него. — Колко пъти ти казах да си намериш някоя друга?
— Много е лесно да го кажеш, но ти не го искаш наистина. Признай си, че и аз ти липсвах, Бетина.
— Разбира се, че не. Как можеш да ми липсваш, като всеки ден се молех да не се върнеш никога? И защо се върна толкова скоро? Намери ли дон Мигел?
— Не, реших за известно време да отложа търсенето си.
— За колко време?
— Тези месеци, които бях далеч от теб, ми се сториха цяла вечност. Реших да остана тук, докато свърши годината, която ти обеща да прекараш с мен.
— Но… това е невъзможно! — извика младата жена. — Когато ти обещах, че ще остана тук една година и няма да се опитвам да избягам, аз смятах, че през по-голяма част от времето теб няма да те има.
— И наистина е така. Отсъствах два месеца и половина и смятам, че това е достатъчно.
— Тогава трябва да съм благодарна, че съм бременна, защото когато наедрея ще ме оставиш на мира. Тогава ще трябва да си намериш някоя друга — хапливо каза тя и се надигна, за да се облече.
Думите й го накараха да се намръщи и той протегна ръка към дрехите си. Ами ако детето се роди с черна коса? А още по-лошо — ако се роди със светлоруса коса като на Бетина. Тогава как ще разбере истината?
— Изглеждаш разтревожен, капитане — подразни го тя и се наведе, за да набере букет от виолетки. — Толкова ли е трудно да решиш коя ще заеме мястото ми?
Той я изгледа продължително, а след това погледът му се плъзна към корема й. Сега, когато се бе облякла, не личеше, че е бременна.
— Видях Малома — каза Тристан, без да обръща внимание на въпроса й. — Тя има доста голям корем, а ти почти не си се променила. Сигурна ли си, че бебето е на четири месеца и половина?
Бетина звучно се засмя, а очите й заблестяха.
— Иска ти се да е на по-малко, нали? Тогава няма да имаш съмнения, че детето е твое. Е, съжалявам, че ще те разочаровам, Тристан, но пресмятанията ми са напълно точни. А сега, ако нямаш нищо против, искам да се прибера.
Той я сграбчи толкова силно за ръката, че цветята паднаха в тревата.
— Но нали каза, че детето е мое?
— Да, казах ти, че е твое.
— Каза, че си излъгала за граф Де Ламбер, но не е изключено сега да ме лъжеш.
— Мисли си каквото искаш, Тристан. И без това няма никакво значение.
— Но то има значение! — гласът му се извиси, а пръстите му се впиха в ръката й. — За Бога, Бетина! Тези съмнения ме подлудяват! Закълни ми се, че детето е мое!
В погледа му имаше толкова болка и отчаяние, че сърцето й се изпълни с жалост. За миг изпита желание да му каже истината и да прогони мъката му, ала бързо си припомни защо бе посяла съмненията в него. Искаше да го накара да страда и той наистина страдаше. Можеше да го успокои, но това бе нейното отмъщения за нещастията, които й бе причинил.
— Всеки път, когато ти се заклевам за нещо, то е защото не ми оставяш друг избор. Сега обаче имам избор и реших да не ти се заклевам. Казах ти, че детето е твое и това е достатъчно.
— Върви по дяволите, жено! — извика той, а очите му се превърнаха в две късчета лед. — Ти не искаш да се закълнеш, защото не можеш да го направиш! Детето е от Де Ламбер!
— Вярвай в каквото искаш — прошепна Бетина. Сърцето й биеше толкова силно, че той сигурно чуваше ударите му.
Тристан вдигна ръка, за да я удари, но бързо я отдръпна.
— Върни се в къщата! — рече той заплашително и се обърна с гръб към нея.
Младата жена мина покрай него, без да каже дума, и се запъти към къщата. След малко се обърна, за да види дали я е последвал, но пътеката беше празна. Усмихна се победоносно. Той бе толкова разгневен, че може би тази вечер нямаше да дойде в леглото й и тя щеше да се наслаждава на самотата си.
Жако Мартел я чакаше пред къщата с разтревожено лице.
— Видя ли капитана? Той… той беше бесен, защото съм ти позволил да се разхождаш сама — бързо рече той.
— Защо да е ядосан заради това?
— Капитанът бе толкова разстроен, че разтревожи и останалите — засмя се Малома. — Майка ти не може да си намери място от притеснение за теб.