С дъх на канела
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «С дъх на канела». Краткое содержание книги:
Савана Лин Къртис е ученолюбива, отличничка на випуска, ръководи организация за подпомагане на бездомните и умее да преценява човек по очите.
Те са различни като морето и пясъка, а случайната им среща е бурна като рева на прибоя. Савана променя Джон, намира път към него и единствена успява да проникне отвъд стените, които е изградил около себе си.
Докосването между жената с дъх на канела и Джон трае само миг, но оставя белег за цял живот.
Той отвори куфарчето и зарови в него.
— Знам, че сте зает с погребението и може би времето не е подходящо, но от баща ви знам, че си идвате рядко, а аз трябва да приключа с това. А, ето го.
Той извади един голям плик, пълен с документи.
— Тук са дарението, завещанието и списъкът с монетите от колекцията с качеството и датата на покупка на всяка една, както и указанията за погребението му, което, предполагам, вече е уредено. Обещах му, че ще легализирам завещанието на имота в срок. Няма да е проблем, тъй като той не е голям, а и баща ви няма други наследници. Ако желаете, мога да намеря човек да ви освободи от ненужните вещи и да се погрижи за продажбата на къщата. Баща ви ме информира, че може би няма да имате време за това. — Той затвори куфарчето си и стана. — Вече споменах, че го харесвах. Обикновено убеждаваме дълго хората в необходимостта да се погрижат за тези неща, но не и баща ви. Той беше методичен човек.
— Да — отвърнах. — Такъв беше.
Както каза адвокатът, погребението вече беше уредено. Татко си бе избрал гроб и церемония по свой вкус, беше си подготвил дрехи и дори бе избрал ковчег. Трябваше да го очаквам. За сетен път се уверих, че всъщност не успях да го опозная докрай.
На погребението в дъждовния августовски ден единствените хора, които дойдоха да го изпратят, бяха двама негови бивши колеги, директорът на дома, адвокатът и съседката. Това ми разби сърцето, разби го на милиони парченца. Само шепа хора бяха оценили баща ми приживе. Пасторът свърши и ме попита шепнешком дали искам да добавя няколко думи. Но гърлото ми беше сухо като пустиня и аз успях единствено да поклатя глава.
Върнах се вкъщи и седнах на крайчеца на леглото му. Дъждът беше спрял и сивата светлина на все още забуленото в облаци слънце струеше през прозорците. Миришеше на прах, дори на мухъл, но възглавницата все още носеше аромата на татко. До мен на масата лежеше пликът с документите, донесени от адвоката. Изсипах всичко на леглото. Завещанието беше най-отгоре, заедно с някакви други документи. Под тях се подаваше рамката на снимката, която той бе махнал от бюрото си преди много години. Единствената наша обща снимка.
Взех я и не отместих поглед от нея, докато сълзите замъглиха погледа ми.
Следобед дойде Луси, бившата ми приятелка. Когато я видях да стои на прага, занемях от почуда. Нямаше го вече момичето с бронзовия загар. На негово място стоеше жена в скъп костюм с панталон и копринена блуза.
— Толкова съжалявам, Джон! — прошепна тя и влезе.
Прегърна ме и допира на тялото й ми подейства като чаша студена вода в зноен летен ден. Усетих полъх на парфюм и ароматът му ми напомни за Париж, въпреки че никога не съм бил там.
— Току-що прочетох некролога. Съжалявам, че не успях да дойда на погребението.
— Няма нищо — отвърнах и посочих към хола. — Ще влезеш ли?
Луси влезе и седна до мен на дивана. Забелязах, че не носи венчална халка. Тя проследи погледа ми и ръцете й несъзнателно потрепнаха.
— Не се получи. Миналата година се разведох.
— Съжалявам.
— Аз също. — Тя хвана ръката ми. — Ти как си?
— Добре — отвърнах.
Поговорихме си за старото време. Луси не ми повярва, че последният ни телефонен разговор бе причината да вляза в армията. Обясних й, че навремето това беше най-доброто решение за мен. Тя ми разказа за работата си — беше помощник-дизайнер, аранжираше витрини на магазини и фоайета на обществени сгради. Разпита ме за Ирак и аз и разказах за пясъка. Засмя се и повече не попита. Постепенно и двамата осъзнахме колко много сме се променили и разговорът замря. Дали защото някога бяхме близки, или защото притежаваше шесто чувство като всяка жена, но тя ме огледа изпитателно и аз вече знаех какъв ще е следващият й въпрос.
— Влюбен си, нали?
Събрах ръце в скута си и се загледах през прозореца. Небето отново тъмнееше, облаците предвещаваха още дъжд.
— Да — признах изненадващо за себе си.
— Как се казва?
— Савана.
— Тук ли живее?
— Поколебах се за миг.
— Не.
— Искаш ли да поговорим?
Исках да кажа: „Не, не искам да говоря за нея.“ Знаех от личен опит, че истории като нашата бяха скучни и предвидими и въпреки че всички питаха, никой не искаше да слуша.
Но неочаквано и за себе си й разказах всичко отначало докрай с пълни подробности. И чак сега осъзнах колко трудно ми е било да го пазя в себе си. Когато свърших, тя някак си разбра, че искам да остана сам. Целуна ме по бузата и си тръгна. Аз останах да крача до среднощ из къщата. Минавах от стая в стая, мислех за татко и за Савана и се чувствах като чужденец в собствения си дом. Постепенно осъзнах, че не бива да оставам повече там.