С дъх на канела
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «С дъх на канела». Краткое содержание книги:
Савана Лин Къртис е ученолюбива, отличничка на випуска, ръководи организация за подпомагане на бездомните и умее да преценява човек по очите.
Те са различни като морето и пясъка, а случайната им среща е бурна като рева на прибоя. Савана променя Джон, намира път към него и единствена успява да проникне отвъд стените, които е изградил около себе си.
Докосването между жената с дъх на канела и Джон трае само миг, но оставя белег за цял живот.
— Радвам се, че се върнахте — започна несигурно. — Исках да говоря с вас.
Изчисти невидима прашинка от дрехата си и продължи:
— Знам едно място, където ще се грижат добре за него. Екипът е много добър, всички са специалисти. Случайно познавам директора, а той пък познава лекаря на баща ви. Знам, че е трудно да слушате за това, но мисля, че там ще бъде най-добре за него…
Тя остави последните думи да се реят в пространството между нас. Видях, че е искрено загрижена за него, и отворих уста да отговоря, но в последния момент замълчах. Не беше толкова лесно да взема решение. Той се чувстваше добре само тук. Това беше единствената среда, която познаваше и където установения с годините ред имаше някакъв смисъл. Ако престоят в болницата го ужасяваше, новото жилище би могло направо да го убие. Въпросът не беше само къде ще умре, но и как. Сам, у дома, в посраните чаршафи и може би гладен до смърт? Или между хора, които щяха да се грижат за него, въпреки че мястото щеше да го ужасява?
Гласът ми потрепери, когато попитах:
— Къде се намира това място?
Следващите две седмици посветих изцяло на грижата за него. Хранех го, четях му от Сивия каталог, когато беше буден, и не се отделях от леглото му. Той цапаше чаршафите всяка сутрин и за негов срам се принудих да му слагам памперси. Следобед обикновено спеше. Докато си почиваше на дивана, аз обикалях из съответните заведения за възрастни хора. Посетих не само дома, препоръчан от съседката, но и всички подобни домове в радиус от два часа път с кола. Тя се оказа права. Мястото беше не само чисто, но и персоналът беше добре обучен и любезен. И най-важното — директорът изглеждаше лично загрижен за татко. Не знам дали беше заради съседката или заради лекаря, но беше факт.
Цената нямаше значение. Домът беше ужасно скъп, но той имаше държавна пенсия, социална и здравна осигуровка и лична застраховка. (Представях си го как подписва документите за застраховката на местата, посочени от агента, и минават години, преди да разбере за какво точно плаща.) Увериха ме, че единствената цена за мен ще бъде емоционалната. Директорът беше около четирийсетте, с кестенява коса, тъмни очи и ми напомняше на Тим. Прояви разбиране и не настоя веднага да взема решение. Връчи ми една брошура и празни формуляри и ми пожела да избера най-доброто за баща си.
Същата вечер повдигнах въпроса пред него. След два дни си заминавах и нямах друг избор, независимо, че не исках да го пращам никъде.
Той ме изслуша, без да каже нищо. Обясних му причините за решението си и се надявах да ме разбере. Не зададе никакъв въпрос, но в очите му имаше отчаяние, сякаш чуваше собствената си смъртна присъда.
Аз свърших и усетих, че имам нужда да остана за малко сам. Потупах го по бедрото и отидох в кухнята да си налея вода. Когато се върнах, го намерих захлупил лице на дивана. Раменете му трепереха. Тогава за пръв път го видях да плаче.
На сутринта започнах да прибирам багажа му. Минах през чекмеджетата, папките с документи, шкафовете и гардероба. В чекмеджето за чорапи имаше чорапи, в това за ризи имаше само ризи. Всички документи бяха в надлежно надписани папки. Не биваше да ме учудва, но всъщност бях удивен. За разлика от повечето хора татко нямаше никакви тайни. Никакви скрити вещи, дневници, нито смущаващи хобита. Нищо, което да ми подскаже, че е водил някакъв таен живот. Нищо, което можеше да ми помогне да го разбера по-добре. Беше точно такъв, за какъвто се представяше, и изведнъж осъзнах, че му се възхищавам заради това.
Свърших с багажа и се върнах при него. Татко беше буден. Редовното хранене бе възвърнало част от силите му и в очите му имаше светлинка. На масата лежеше лопата и докато се чудех какво прави там, той ми подаде смачкан лист хартия. На нея имаше набързо начертана карта, а под картата бе написано с разкривени букви:
В задния двор.
— Какво е това? — попитах объркано.
— За теб е — отвърна той и посочи лопатата.
Взех я и, следвайки картата, стигнах до стария дъб в двора. Отброих указаните крачки и започнах да копая. След няколко минути лопатата удари в метал. Разрових и извадих метална кутия, а под нея още една. И малко встрани още една. Изкопах шестнайсет тежки метални кутии. Седнах на верандата, избърсах потта на челото и отворих първата.
Вече знаех какво ще открия и примижах още преди отразените в метала слънчеви лъчи да ме заслепят. На дъното на кутията открих онзи никелов петак с бика от 1926 година същия от снимката. Единствената монета, която имаше някакво значение за мен.
На следващия ден трябваше да замина, но преди това се погрижих за къщата: изключих тока и телефона, намерих човек да прибира пощата и друг да коси ливадата. Прибрах монетите в банков сейф. Това ми отне почти целия ден. С татко си разделихме последната консерва с пилешка супа и малко задушени зеленчуци и аз го отведох в новия му дом. Щом пристигнахме, разопаковах багажа, подредих вещите и украсих стаята с нещата, които си мислех, че му харесват. Събираните през годините броеве на Сивия каталог оставих на пода до бюрото. Стори ми се, че не е достатъчно, и след кратък разговор с директора се върнах вкъщи и домъкнах обратно още вещи, с надеждата да му създам усещането за дом.