С дъх на канела
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «С дъх на канела». Краткое содержание книги:
Савана Лин Къртис е ученолюбива, отличничка на випуска, ръководи организация за подпомагане на бездомните и умее да преценява човек по очите.
Те са различни като морето и пясъка, а случайната им среща е бурна като рева на прибоя. Савана променя Джон, намира път към него и единствена успява да проникне отвъд стените, които е изградил около себе си.
Докосването между жената с дъх на канела и Джон трае само миг, но оставя белег за цял живот.
18.
Тази нощ за пръв и последен път спах в леглото на татко. Бурята отмина и температурата рязко се покачи. Отвореният прозорец не успя да ме разхлади и аз се мятах и обръщах с часове. Когато на следващата сутрин изпълзях от леглото, погледът ми попадна върху ключовете от колата на рафта в кухнята. Качих багажа си и взех няколко неща, които исках да запазя за спомен. Като изключим снимката, нямаше почти нищо, ценно за мен. Обадих се на адвоката и се възползвах от предложението му да разчисти къщата от вещите и да я продаде. Заключих и пуснах ключовете в пощенската кутия.
Отидох в гаража, запалих колата и я изкарах, после затворих и заключих и там. Обърнах се и погледнах към къщата. Знаех, че повече никога няма да я видя.
Отидох до старческия дом, прибрах вещите на татко и оттам напуснах Уилмингтън, включих на автопилот и се насочих към западната граница на щата. От години не бях минавал в този участък от пътя и бях забравил трафика, но веднага ме завладя чувството за нещо познато. Преминах бързо през градовете на детството ми и подкарах през Рейли към Чапъл Хил. Спомените нахлуха в мен с болезнена яснота и аз натиснах газта, опитвайки се да ги задмина по-бързо.
Минах покрай Бърлингтън, Грийнзбъро и Уинстън Салем. Налях си бутилка с вода от единствената бензиностанция по пътя, но стомахът ми бе свит и отказваше да приеме каквато и да е храна. Снимката беше до мен на седалката, поглеждах я от време на време и се мъчех да си спомня онова ухилено момче с монета в ръка. Хванах един тесен път на север, който се виеше нагоре към сините върхове на планината, достигаща далеч на юг и на север като нежна извивка върху твърдата гръд на земята.
В късния следобед спрях и проверих за места в един окаян на вид крайпътен мотел. Тялото ми беше сковано от шофирането, раздвижих се, протегнах се няколко пъти, преди да вляза под душа и да се избръсна. Сложих чисти дънки и тениска, замислих се дали да си взема нещо за ядене, но все още не бях гладен. Слънцето беше съвсем ниско и за разлика от знойната, влажна вълна по крайбрежието на океана въздухът тук се разхлади и лекият ветрец донесе мирис на бор. Бяха стигнал до родния град на Савана и не знам как, но бях сигурен, че все още си е у дома. Можех да отида там и да я потърся, но не бях сигурен как ще реагират родителите й. Реших да карам из улиците на Ленор, минах през търговската част и намалих чак, когато излязох от центъра. Тук градът изглеждаше непроменен. В тази част новопристигналите и туристите бяха добре дошли, но никога нямаше да бъдат приети като свои. Влязох в един занемарен билярд клуб, който ми напомни на местата от собствените ми тийнейджърски години. Неонът на витрината предлагаше бира и паркингът отпред беше пълен с коли. Беше точното място, където можех да отдъхна и да намеря нужния отговор.
Влязох вътре. Ханк Уилямс блееше от джубокса, цигареният дим се виеше на къдрави панделки над масите. Четирите билярдни маси бяха наредени една до друга, всеки от играчите носеше бейзболна шапка, подутите бузи и кафявите петна върху устните на двама от тях ми показаха, че дъвчат тютюн. На стената висяха различни ловни трофеи и снимки на забележителни моменти от мачовете на местния бейзболен отбор. Имаше снимки от Раладега, Мартинсвил и Рокингъм и макар мнението ми за бейзбола да не се бе променило, познатата картинка ме отпусна. В ъгъла на бара, под снимката на младия Дейл Ърнхард, имаше буркан с монети и надпис с молба да подкрепим местните жители, болни от рак. Изпълнен с неочаквано съчувствие, аз пуснах няколко долара.
Седнах на бара и завързах разговор с бармана. Беше горе-долу на моите години и планинският му акцент ми напомни за Савана. След двайсетина минути извадих снимката й от портфейла и обясних, че съм приятел на семейството й. Споменах фамилията и малките имена на родителите й, за да го убедя, че наистина съм бил у тях и преди.
Той съвсем естествено беше предпазлив и. В малкия град хората се бранят от чужденците, но се оказа, че е служил две години във флота и това ми помогна. След още двайсетина минути в приказки, той кимна.
— Познавам я. Живее на пътя за старата мелница, точно до дома на родителите си.
Беше малко след осем. Вечерта напредваше. Десет минути по-късно напуснах бара и се запътих към вратата.
За моя изненада помнех съвсем ясно пътя до ранчото или поне така си мислех. Шосето изкачи поредния хълм и аз разпознах местността. Знаех, че след няколко минути ще стигна до ранчото на родителите й, и стана точно така. Наближих и се взрях напред, за да не пропусна следващата отбивка. После поех по дълъг горски път. Завих и видях табелка с надпис: