С дъх на канела
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «С дъх на канела». Краткое содержание книги:
Савана Лин Къртис е ученолюбива, отличничка на випуска, ръководи организация за подпомагане на бездомните и умее да преценява човек по очите.
Те са различни като морето и пясъка, а случайната им среща е бурна като рева на прибоя. Савана променя Джон, намира път към него и единствена успява да проникне отвъд стените, които е изградил около себе си.
Докосването между жената с дъх на канела и Джон трае само миг, но оставя белег за цял живот.
— Ще го вдигне. Просто усеща, че не си уверен в действията си, и не се подчинява. Трябва да си спокоен.
Конят отказа отново.
— Гледай какво правя.
— Нали гледам — измърморих.
Тя повтори упражнението и конят вдигна крак без проблеми. Веднага след нея повторих всичко абсолютно точно и отново не се получи. Макар че не можех да чета в конските мозъци, ми се стори, че специално този се присмиваше на мъките ми. Но и аз се запънах. Дърпах и тупах безмилостно, докато изведнъж, като по чудо, крака му се вдигна. Въпреки минималното значение на победата, усетих гордост и удовлетворение. За пръв път през цялата вечер Савана се засмя.
— Браво! Сега остържи калта и мини на другия крак.
Когато приключих и с втория, вдигнах победоносно глава и видях, че през това време тя е почистила останалите шест. Отвори портата и конете се понесоха в тръс към пасището. Не знаех какво се очаква да направя, но Савана явно знаеше. Извади изпод навеса две лопати.
— Сега трябва да почистим — заяви и ми подаде едната.
— Да почистим?
— Да махнем тази тор. Иначе ще се развони.
Поех лопатата и попитах удивено:
— И ти вършиш това всеки ден?
— Животът не е лесен, нали? — подразни ме тя.
Скри се отново под навеса и се върна с ръчна количка. Започнахме да изгребваме торта. Луната се показа над короните на дърветата и облече върховете им в сребърна одежда. Работехме в пълно мълчание, единственият шум идваше от лопатите. Скоро свършихме. Подпрях се на дръжката и се загледах в нея. На лунна светлина изглеждаше прекрасна и неуловима, като видение. Тя мълчеше, но усетих, че също ме преценява.
— Добре ли си? — попитах след дългата пауза.
— Защо си тук, Джон?
— Вече ме пита.
— И ти не ми отговори.
„Наистина не й отговорих.“ — размислих, докато продължавах да я изучавам с поглед. Но не бях сигурен, че мога да отговоря дори и на себе си.
— Не знаех къде другаде да отида — смънках.
Изненадващо за мен тя кимна разбиращо. И това ми даде кураж да продължа.
— Искам да кажа, че в някои отношения ти беше най-добрият ми приятел.
Очите й омекнаха.
— Добре — каза и отговорът й ми напомни за татко. Изглежда тя също се сети за него.
След като веднъж бях усетил възможността да говоря, реших да не я изпускам.
— Това е ранчото, за което мечтаеше, нали? — попитах. — „Надежда и коне“ е базата за деца аутисти, за която ми говореше?
Тя прокара пръсти през косата си и прибра един кичур зад ухото. Изглежда, се зарадва, че още помня.
— Да, така е.
— Така ли си го представяше?
Тя се засмя.
— Горе-долу. Но не си мисли, че изкарваме достатъчно, за да поддържаме всичко това. И двамата работим на друго място и с всеки ден се убеждавам, че в университета не съм научила чак толкова, колкото си мислех.
— Така ли?
Тя поклати глава.
— Някои от децата, които идват тук или в центъра, не позволяват да се доближиш до тях. — Поколеба се и се замисли, сякаш търсеше подходящите думи. — Мислех си, че всички ще са като Алън. Помниш ли, че ти разказвах за Алън?
Кимнах и тя продължи:
— Оказа се, че той е изключение. Не знам защо, може би защото бе отрасъл в ранчо, но се приспособи много по-лесно от останалите деца.
Тя замълча и аз я погледнах въпросително.
— Ти не ми го разказа точно така. Доколкото си спомням, в началото и той е бил ужасен.
— Да, така беше, но все пак… разликата е в това, че той беше свикнал с гледката. Нямаш представа колко деца идват тук и някои от тях никога няма да свикнат с конете, без значение колко дълго работим с тях. Това не е само занимание за уикенда. Някои ни посещават от година, че и повече. Ние работим съвместно с центъра за подпомагане развитието на такива деца, така че прекарваме много време с тях. Когато отворихме базата, настоявахме тя да бъде само детска, независимо какво е състоянието на момчетата и момичетата. Осъзнавахме сериозността на задачата си, но с някои деца… ще ми се да знаех как да пробия защитата им. Понякога ми се струва, че тъпчем на едно място.
— Не, не искам да кажа, че си губим времето — продължи след кратък размисъл тя. — Все пак има някаква полза от усилията ни. Те идват тук, прекарват няколко съботи и недели и някак… също като розова пъпка бавно разцъфват в красиви цветя. Както стана навремето с Алън. Съзнанието им се отваря, вижда нови възможности. И сякаш, докато яздят с широки усмивки на лицата си, за тях няма нищо по-важно на света. Тогава идва и удовлетворението и ти се иска да се случва отново и отново, с всяко новодошло дете. Мислех си, че е въпрос на постоянство и упорит труд, за да помогнем на всички, но не е така. Някои от тях никога няма да посмеят да се доближат до кон, камо ли да го яхнат.