С дъх на канела
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «С дъх на канела». Краткое содержание книги:
Савана Лин Къртис е ученолюбива, отличничка на випуска, ръководи организация за подпомагане на бездомните и умее да преценява човек по очите.
Те са различни като морето и пясъка, а случайната им среща е бурна като рева на прибоя. Савана променя Джон, намира път към него и единствена успява да проникне отвъд стените, които е изградил около себе си.
Докосването между жената с дъх на канела и Джон трае само миг, но оставя белег за цял живот.
Но колкото и да го уверявах, че всичко ще е наред, той продължаваше да стои неподвижно, парализиран от страх. Не можех да се отърва от мисълта, че го убивам. Приседнах на леглото до него, с ясното съзнание, че имам не повече от два часа, преди да тръгна за летището.
— Всичко ще е наред, татко — сложих ръка на гърдите му. — Тук ще се грижат за теб.
— Добре — отвърна едва чуто той, но ръцете му продължаваха да треперят.
Сълзите премрежиха очите ми.
— Искам да ти кажа нещо… — започнах и поех въздух, за да събера мислите си. — Искам да знаеш, че за мен ти си най-страхотният баща. Наистина си голяма работа, щом успя да се справиш са такова магаре като мен.
Той не отговори, но аз продължих. Исках да му кажа всичко, трупано в сърцето ми.
— Съжалявам, че ти създавах толкова неприятности, съжалявам, че все нямах време за теб. Ти си най-добрият човек, когото познавам, татко. Никога не ми се ядоса, никога не ме осъди и не знам как, но ме научи на всичко, което един син би искал да знае. Съжалявам, че трябва да те оставя сам и че ти причинявам всичко това. Но съм изплашен, татко. Не знам какво друго да направя.
Гласът ми трепереше. Колко много ми се искаше да ме прегърне!
— Добре — отвърна глухо той.
Не можах да се сдържа и се усмихнах.
— Обичам те, татко.
Той знаеше точно как да отговори на това. То беше част от рутината.
— Аз също те обичам, Джон.
Прегърнах го, после станах и му подадох последния брой на Сивия каталог. На вратата спрях и го погледнах още веднъж.
За пръв път, откакто беше влязъл в новата си стая, ми се стори, че страхът го напусна. Приближи каталога до очите си и страниците му започнаха леко да треперят. Устните му замърдаха. Останах до вратата и огледах внимателно всяко мускулче на лицето му, за да го запомня завинаги.
Тогава го видях за последен път.
17.
Татко почина след седем седмици и ми дадоха извънреден отпуск за погребението.
Полетът до Щатите мина като в мъгла. През цялото време гледах през прозореца към безформеното сиво петно на океана под нас и съжалявах, че не бях с него в последните му часове. Не се бях бръснал, нито къпал, не бях сменял дори и дрехите си от минутата, когато чух новината, сякаш връщането към нормалното ежедневие щеше да означава, че приемам мисълта, че вече го няма.
На летището и по пътя към дома се взирах в хората около мен и гневът ми нарастваше с всяка изминала минута. Те шофираха, разхождаха се по улиците, влизаха и излизаха от магазините — водеха нормален живот, но за мен нищо не беше нормално.
Чак когато влязох вкъщи, се сетих, че токът и телефонът не са включени. С тъмните си прозорци къщата изглеждаше като изоставена, сякаш не принадлежеше на тази улица и на този свят. Като татко. Или като мен. И тази мисъл ми даде сили да прекрача прага.
Между вратата и рамката бе мушната визитна картичка на адвокат на име Уилям Бенджамин. На гърба пишеше, че представлява баща ми. Отидох до съседите и му се обадих оттам. Изненада ме, когато се появи на вратата рано на другата сутрин с куфарче в ръка.
Поканих го, той влезе в тъмния хол, седна на дивана и аз неволно си помислих, че костюмът му сигурно струва повече от двумесечната ми заплата. Той се представи, изказа съболезнованията си и ми обясни положението.
— Тук съм, защото харесвах баща ви. Той беше един от първите ми клиенти. Дойде веднага след раждането ви, за да направи завещание, и всяка година на същата дата ми изпращаше списък с всички новозакупени монети. Бях му обяснил за жестоките такси при наследство и той реши да ви ги прехвърли като дарение още когато бяхте дете.
Бях прекалено шокиран, за да кажа нещо.
— Преди шест месеца ми писа, че вече сте влезли във владение на колекцията, и искаше да знае дали всичко с документите е наред. Така че аз поднових завещанието му още един, последен път. Когато ми каза къде живее, предположих, че не е добре, и след няколко дни му се обадих. Не каза много, но ми даде разрешение да говоря с директора. Директорът от своя страна обеща да ме уведоми веднага, след като почине, за да мога да се срещна с вас. И ето ме тук.