С дъх на канела
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «С дъх на канела». Краткое содержание книги:
Савана Лин Къртис е ученолюбива, отличничка на випуска, ръководи организация за подпомагане на бездомните и умее да преценява човек по очите.
Те са различни като морето и пясъка, а случайната им среща е бурна като рева на прибоя. Савана променя Джон, намира път към него и единствена успява да проникне отвъд стените, които е изградил около себе си.
Докосването между жената с дъх на канела и Джон трае само миг, но оставя белег за цял живот.
Скърцането на гумите по чакъла ми подейства странно успокояващо. Спрях под една върба до стар раздрънкан пикап. Огледах къщата — стръмен покрив, квадратна форма, боядисана в бяло сграда с комин, сочещ право към небето — призрачна картина на стара стогодишна къща. Пред олющената от боята врата светеше една-единствена лампа. До американското знаме имаше малка саксия с някакво цвете и вятърът люлееше и двете. Встрани от къщата имаше плевня с дървена ограда. Зад обора се простираше пасище с изумруденозелена трева, затворено с кокетна дървена ограда, боядисана в бяло, покрай която имаше редица от стари дебели дъбови дървета. До обора имаше навес, където бяха закачени седла за конете и различни сечива. За пореден път се запитах какво правя тук.
Не беше късно да си тръгна, но просто не можах да си заповядам да обърна колата и да се махна оттук. Небето беше жълто — червено от последните слънчеви лъчи, планината вече тънеше в сянка. Излязох от колата и се приближих до къщата й. Вечерната роса намокри върховете на обувките ми. Отново усетих аромата на бор. Ухото ми улови щурците и нежната песен на славеите. Изглежда, звуците на природата ми дадоха сили да изкача стълбите на верандата. Опитах се да си намисля какво точно да й кажа, когато се появи. Или на него. Но в този миг един ретривър замаха с опашка и се изкачи по стълбите след мен.
Протегнах ръка към него, кучето дружелюбно близна дланта ми и тръгна към къщата. Опашката му се люлееше мързеливо насам-натам и изпълнен със същия порив, довел ме до Ленор, аз тръгнах след него. Ретривърът легна по корем, пропълзя под дъсчената ограда и тръгна към плевнята. В същото време Савана излезе, стиснала в ръцете си голям наръч слама. Конете от пасището веднага поеха към нея. Тя разхвърля сламата по хранилките, изтупа дрехите си и бе готова да се върне за още, но в този момент ме видя. Направи още една крачка, взря се в мен и замръзна.
За един дълъг миг никой от нас не помръдна. Погледите ни се срещнаха и аз изведнъж разбрах, че не биваше да идвам тук без предупреждение. Знаех, че е редно да кажа нещо, каквото и да е, но главата ми беше празна. Можех само да се взирам в очите й.
И изведнъж спомените ме връхлетяха. Миналото се върна в мен и аз забелязах, че почти не се е променила оттогава. Тя също беше с дънки и тениска, но нейната бе прашна от сламата. С изподрасканите ръце и работният си вид ми се видя още по-привлекателна. Косата й беше по-дълга, но разстоянието между предните зъби, което обичах толкова много, си беше същото.
— Савана — успях да промълвя.
И чак тогава разбрах, че тя е толкова стресната, колкото и аз. Но след миг тя се усмихна и извика:
— Джон!
— Толкова е хубаво да те видя отново!
Тръсна глава, сякаш се опитваше да прочисти ума си, после отново се взря в мен. Изглежда, най-накрая се убеди, че не съм мираж, отвори портичката и се затича към мен. Миг по-късно ръцете й бяха около врата ми, тялото й се притисна в моето и ме стопли. И аз за втори път осъзнах, че между нас всичко е променено. За миг ми се стори, че да я държа в прегръдките си е най-естественото нещо на света, но когато се отдръпна, за да ме огледа, магията се развали. Отново станахме чужди един на друг. Очите й ми зададоха въпроса, за който не намерих отговор през цялото пътуване.
— Какво правиш тук?
— Не знам — извърнах поглед аз. — Просто… трябваше да дойда.
Тя не попита повече, но в погледа й се появи колебание и любопитство, сякаш не беше сигурна, че иска още обяснения. Отстъпих една крачка, за да й дам пространство. Бледата вечерна светлина очерта тъмните фигури на конете и някак изведнъж усетих, че случките от последните два дни отново се връщат в мен.
— Татко почина — думите ми дойдоха сякаш от нищото. — Вчера го погребах.
Чертите на лицето й омекнаха и в погледа й се появи съчувствието, което някога толкова ме очароваше.
— О, Джон… Толкова съжалявам — промълви тя.
Пристъпи към мен и този път поривът за прегръдка дойде от нейна страна. Отдръпна се, половината й лице потъна в сянка.
— Как се случи? — попита ме тя. Ръката й все още беше в моята.
В гласа й имаше искрена тъга. Аз замълчах за миг, неспособен да събера в няколко думи последните две години.
— Дълга история — казах уморено.
На фона на слабата светлина от плевнята видях ясно как далечните спомени на един отдавна отминал живот, които сигурно би искала да погребе завинаги, се връщат в съзнанието й. Савана отдръпна ръката си от моята и халката на пръста й блесна на лунната светлина. Сякаш някой изля върху мен кофа студена вода.