Полунощ в стаята на сенките

— Реших да дойда и да се помоля.

— И за какво се моли?

— Да избягаш с мен в Борнео.

Одет се засмя и седна на стола, който Диклън галантно задържа.

— Наистина си единствен!

— Да — кимна той и прикова очи в Лена. — Ще бъда единственият.

Настаниха се удобно с коктейли и отрупани с храна чинии от богатата шведска маса. Под нежните звуци на Джазовия квартет Диклън им разказа за напредъка си в къщата.

— Ще работя на открито, докато времето позволява. Тибалд все още се занимава с гипса и сега се опитвам да намеря бояджия за фасадата. Не искам сам да я правя. Човекът, който боядиса салона, дойде да види библиотеката, но си тръгна прекалено бързо — сподели Диклън мрачно, като отпи от коктейла си. — Мисля, че няма да се върне. Нито пък плочкаджията. Беше завършил едната баня наполовина, когато си събра багажа.

— Мога да поразпитам тук-там за работници — предложи Одет.

— Ще ти бъда много благодарен. Но мисля, че трябва да потърся работници, които не живеят в околността, или да се опитам да свърша работата сам. Положението в Мане Хол е доста напрегнато.

— Как може възрастни мъже да бягат само защото няколко врати са се затръшнали? — презрително изкриви устни Лена. — Би трябвало да имат повече смелост.

— Вече не са само вратите. Бият часовници, а в къщата няма нито един. В празните стаи свири музика. Когато бояджията беше там, вратата на библиотеката непрестанно се отваряше и затваряше. А след това дойдоха писъците.

— Какви писъци?

— На плочкаджията — отвърна Диклън, като се усмихна тъжно. — Каза ми, че чул някой да влиза в спалнята и решил, че съм аз. Заговорил ме, докато редял плочките и слушал как се движа из стаята. Но тъй като не съм отговорил на нито един от въпросите му, влязъл в спалнята. А там нямало никой. От малкото, което разбрах, след като заговори горе-долу смислено, вратата на банята се затръшнала зад него, а цепениците в камината пламнали. После някой сложил ръка на рамото му. Трябваше да го свалям от тавана, когато влязох в стаята.

— Какво мислиш за това? — попита Одет.

— Няколко неща. Струва ми се, че с напредването на работата се засилва и… паранормалната дейност. Особено когато реша да променя оригиналните планове.

Лена набоде на вилицата няколко пръжки, южняшки специалитет, с който Диклън още не бе свикнал.

— Какво имаш предвид? — попита тя.

— Например гипсовата работа. В помещенията, където се възстановяват старите розетки и корнизи, всичко е спокойно. Но на местата, където направих промени — банята и плочките, става доста интересно. Сякаш онова, което е в къщата, побеснява, че не се придържам към оригиналния план.

— Това е нещо, върху което трябва да се помисли — отбеляза Одет.

— Мислих. Реших, че е Жозефин Мане — каза Диклън.

Дори тук, в оживения ресторант, където свиреше жизнерадостен джаз и бълбукаше шампанско, името го накара да настръхне.

— Господарката на Мане Хол — добави той. — Достатъчно е да видите снимките й, за да разберете, че тази жена не е обичала да я дразнят. А пък аз оставих отпечатъците си върху всичко нейно.