Първият крал на Шанара

Очите му все още бяха втренчени в черната копринена палатка в лагера на врага, докато обмисляше как би могъл да си послужи с магията. След тази на Бремен, неговата бе най-силна — вероятно напоследък дори по-силна, като се имаше предвид собствената му младост и издръжливост и напредващата възраст на стареца. Риска бе твърдо убеден в това, макар да знаеше, че Тей Трифънйъд би поспорил по този въпрос. Също като Тей Риска бе изучавал усърдно уроците на Бремен. След прогонването на стареца джуджето продължи да се усъвършенства, като непрекъснато изпитваше силата си. Учи и се упражняваше в действителност съвсем сам, тъй като с изключение на Тей, никой друг сред друидите не се смяташе за войн и не се стремеше да изучава бойните изкуства. А що се отнасяше до Риска, той беше на мнение, че магията за него има едно-единствено полезно приложение — да защитава себе си и приятелите си и да унищожава враговете си. Останалите й употреби — лечителство, откриване на подпочвени води, предсказване на бъдещето, емнатия, овладяване на науките, елементализъм, историята и вълшебствата — не го интересуваха. Той бе боец и силата на оръжията беше неговата страст.

Спомените се възродиха, после избледняха и мислите му се върнаха към настоящия проблем. Какво да направи? Не можеше да пренебрегне отговорностите си, но не можеше да игнорира и собствената си същност. Долу копринените гънки на палатката сякаш се накъдряха от слабия танц на светлината от огньовете. Един взрив бе всичко, от което се нуждаеше. Колко лесно биха се разрешили всичките им проблеми, ако успееше да го направи!

Пое си дълбоко дъх и бавно го изпусна. Не се страхуваше от Брона. Съзнаваше колко е опасен и могъщ, но не се страхуваше. Той самият притежаваше значителна магия и ако успееше да я концентрира в директен удар, мислеше, че никой и нищо не биха могли да й устоят.

Затвори очи. Защо въобще се захващаше с това? Ако се провалеше, нямаше да има кой да предупреди джуджетата! Щеше да даде живота си за нищо!

Но ако успееше…

Той се промъкна обратно към скалите, отметна пътническото си наметало и започна да вади оръжията си. Усещаше, че в себе си вече е взел решението още когато идеята за това се породи в съзнанието му. Да убие Господаря на Магията и да сложи край на тази лудост. Той бе най-подходящият от всички за това. Сега бе идеалният момент — Северната армия все още бе близо до дома си и Брона смяташе, че не го грози атака. Дори и да загинеше, щеше да си струва. Беше готов за тази саможертва. Войнът винаги е готов за саможертва.

Когато остана по ботуши, панталони и туника, той пъхна един кинжал в колана си, запаса бойната си брадва и се спусна надолу по скалите. Вече наближаваше полунощ, когато достигни подножието на планината и тръгна през равнината. Над него все още кръжаха черепоносците, но засега той оставаше зад тях и се бе обгърнал с магия, която го правеше невидим за дебнещите им очи. Те бдяха за врагове отвън и нямаше да го забележат. Напредваше лесно, почти небрежно, погълнат от мрака и тишината, светлината от лагерните огньове го правеше незабележим в тъмното. Системата им от часови бе печално непълна. Стражите, гноми и троли, се бяха наредили твърде надалеч един от друг и прекалено близо до светлината, за да бъдат в състояние да видят каквото и да било, приближаващо се от мрака. Небето беше облачно, а нощният въздух — замъглен от дима и затова единствено най-зоркият поглед и то при най-добро стечение на обстоятелствата би забелязал движение в равнините.