Кенилуърт [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кенилуърт [bg]». Краткое содержание книги:
С тези редове, писани преди почти сто и петдесет години, великият руски критик В. Г. Белински пламенно утвърждава мястото па Уолтър Скот (15. VIII. 1771 — 21. IX. 1832) и на създадения от него исторически роман в тогавашната европейска литература. Днес историческият роман, получил достатъчно широко разпространение и достатъчно високо признание, вече не се нуждае от защита. Правото на литературата да пресъздава исторически събития, като изхожда от собствените си принципи, не се оспорва. Но това свое право тя дължи в извънредно голяма степен на „автора на «Уейвърли»“, както се е подписвал Скот под редица свои произведения, появили се на бял свят след шумния успех на знаменития роман.
Преди да се отдаде изцяло на „историческата проза“, Уолтър Скот, син на шотландски юрист и сам започнал трудовия си път като адвокат и съдебен секретар, се утвърждава като изтъкнат поет, автор на балади и поеми с подчертано романтически характер, силно повлияни от шотландското фолклорно творчество, като автор и на редица литературно-критически и исторически трудове, като авторитетен и редовен сътрудник на периодичния литературен печат. Сюжетите на повечето от поемите на Скот от този начален период на неговото литературно творчество са почерпани от средновековието. Необичайното, тайнственото, страшното са техен неизменен белег.
По-късно, когато създава поредицата от забележителни исторически романи след „Уейвърли“, които му донасят световна известност и признание: „Айвънхоу“, „Кенилуърт“, „Куентин Дъруърд“, „Удсток“, „Красивото момиче от Пърт“ и др., Уолтър Скот също използува теми и сюжети от средновековната действителност, но вече с една съществена отлика в подхода към историческия материал. Без да се отказва от екзотичното, от тайнственото и необикновеното. Скот съсредоточава вниманието си преди всичко върху значителни социално-исторически конфликти, стреми се да проникне дълбоко в социалната, в класовата същност на историческите събития, които описва, отнася се с разбиране и съчувствие към съдбата на народа. Тези елементи на реализъм в изображението на събития и герои стават определящи черти на най-добрите исторически романи на Уолтър Скот, които оказват огромно влияние върху развитието на английската и европейската литература и по-специално върху развитието на историческия роман.
„Кенилуърт“ е тъкмо едно от тези значителни произведения на Скот, които дават достатъчно точна представа за творческия почерк на писателя, за последователното прилагане на принципа на историческия подход към описваните събития. Действието на романа се разгъва в два пласта. Историческият подход, за който стана дума, се изразява преди всичко в реалистичното, придържащо се близо до фактите описание на нравите и взаимоотношенията в английския двор по времето на кралица Елизабет. Дворцовите конфликти и интриги, безмилостната борба за влияние и за спечелване на благоразположението на кралицата, каквато е борбата между лорд Съсекс и граф Лестър, са пресъздадени правдиво и убедително. Плод на тези конфликти и интриги е и смъртта на една от героините на романа, Еми Робсарт, чийто брак с могъщия фаворит на кралицата граф Лестър е бил пречка за неговата политическа кариера.
Наред с този, да го наречем исторически пласт, в „Кенилуърт“ има и други сюжетни линии, свързани с усилията на младия Тресилиан да спаси Еми Робсарт, да предотврати зловещите замисли на хората от обкръжението на граф Лестър, начело с неговия щалмайстор Ричард Варни. В разгъването на тези сюжетни линии Уолтър Скот дава пълна свобода на своето неизтощимо въображение. Майстор на занимателната интрига, той изгражда живо, динамично действие с все по-нарастващо напрежение, редувайки епизод след епизод, изпълнени с неочаквани обрати, със сложни ходове на героите, въвлечени в една безкомпромисна борба. Така двете основни достойнства на романа — верността към историческите факти и занимателността — взаимно се допълват и обогатяват, и правят от „Кенилуърт“ привлекателно четиво за съвременния читател.
— Не съм мислил, че ще дойде ден да благодаря на бога за това, че господарят ми плаче — каза Уил Баджър. — Ето че и това стана, и аз едва се сдържам да не заплача заедно с него.
— Няма да те питам нищо — промълви старият рицар, — нищо. Едмънд. Ти или не си я намерил, или си я намерил в такова положение, че за нас вече да е все едно като умряла.
Не намирайки у себе си сили да изрече какъвто и да било отговор, Тресилиан само закри лицето си с ръце.
— Достатъчно, достатъчно! Не плачи за нея, Едмънд. Аз имам причини да плача, защото беше моя дъщеря. Ти трябва само да се радваш, че не стана твоя жена. Милостиви боже, ти най-добре знаеш кое е добро за нас. Всяка вечер се молех да видя Еми омъжена за Едмънд. Ако това се беше сбъднало, сега към мъката ми щеше да се прибави и ярост.
— Успокойте се, приятелю — обади се свещеникът, като се обърна към сър Хю, — не е възможно детето на нашите надежди и нашата любов да бъде такова нечестиво и долно създание, каквото вие искате да го представите.
— Да, да — отвърна нетърпеливо сър Хю, — нямам право да я нарека открито развратница, каквато тя в действителност е станала. Зная, че в двора това сега се нарича другояче. Каква по-голяма чест за дъщерята на стария девънширски селяндур от тази да стане любовница на един блестящ придворен — любовница на Варни, на същия този Варни, чийто дядо бе подпомогнат от баща ми, когато се разори след битката… след битката… при която бе убит Ричард… Излезе ми от ума! И съм сигурен, че никой от вас няма да ми помогне…
— Битката при Бозуърт — обади се мистър Мъмблейзън, — между Ричард Гърбавия и Хенри Тюдър, дядото на сегашната ни кралица, primo Henrici Septimi77, през хиляда четиристотин осемдесет и петата година post Christum natum78.
— Да, точно така — потвърди старият рицар, — това го знае всяко дете. Моята нещастна глава обаче забравя всичко, което трябва да помни, и помни само онова, което би било по-добре да забрави. Почти веднага след твоето заминаване, Тресилиан, мозъкът ми нещо се повреди, а и сега още не е съвсем в ред.
— Сър — обади се добродушният свещеник, — по-добре е да се оттеглите в покоите си и да се опитате да поспите малко. Лекарят ви остави успокояващо лекарство, а нашият Велик Лечител ни е заповядал да се ползуваме от земните средства, за да имаме сили да понасяме твърдо изпитанията, които той ни праща.
— Наистина, стари приятелю, наистина — каза сър Хю, — и ние ще понесем мъжествено нашите изпитания. Изгубили сме само една жена. Погледни, Тресилиан — той измъкна от пазвата си дълга къдрица лъскава коса, — погледни този кичур! Същата нощ, Едмънд, през която изчезна, тя дойде както обикновено при мен да ми пожелае лека нощ, обви ръце около шията ми и ме милва по-дълго от всякога. А аз, старият глупак, я хванах за този кичур и не я пусках, докато накрая тя взе ножиците, отряза го и той остана в ръката ми — ето това е всичко, което ще имам от нея!
Тресилиан беше безсилен да отговори, защото много добре разбираше какви противоречиви чувства са разкъсвали душата на нещастницата през оная трагична нощ. Свещеникът се канеше да каже нещо, но сър Хю го прекъсна:
— Знам какво искате да кажете, отче, но в края на краищата това е само кичур женски коси, а нали именно жената е била първопричината в безгрешния свят да дойдат позорът, грехът и смъртта? Нашият учен, мистър Мъмблейзън, също би могъл да каже някои мъдри думи за нищожеството на жените.
— C’est l’homme — каза мистър Мъмблейзън, — qui se bast, et qui conseille79.
— Точно така — потвърди сър Хю, — и затова ние ще се държим като мъже, носещи в себе си и сърцатост, и мъдрост. Тресилиан, приветствам те с добре дошъл — все едно, че си ни донесъл най-добри новини. Говорихме май доста дълго и устата ни пресъхнаха. Еми, налей по една чаша вино на Едмънд и на мен.
Спомняйки си изведнъж, че се обръща към човек, който не може да го чуе, той поклати глава и каза на свещеника:
— За моя помътен мозък тази скръб е нещо като църквата в Лидкоут — за нашия парк. Можем да се загубим за малко из трънаците и гъсталаците, но от края на всяка пътека винаги виждаме старата сива камбанария и гробовете на моите предци. Бих искал утре да се отправя по този път.
И Тресилиан, и свещеникът упорито настояха изтощеният старец да отиде да си почине и най-сетне успяха да го убедят. Тресилиан остана до леглото му, докато видя, че сънят притваря очите на стареца, после се върна, за да се посъветва със свещеника какви стъпки да се предприемат по-нататък при тези злощастни обстоятелства.
77
Първата година от владичеството на Хенри Седми (лат.).
78
След рождението на Христос (лат.).
79
Мъжът е, който се сражава и дава съвети (фр.).