Кенилуърт [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кенилуърт [bg]». Краткое содержание книги:
С тези редове, писани преди почти сто и петдесет години, великият руски критик В. Г. Белински пламенно утвърждава мястото па Уолтър Скот (15. VIII. 1771 — 21. IX. 1832) и на създадения от него исторически роман в тогавашната европейска литература. Днес историческият роман, получил достатъчно широко разпространение и достатъчно високо признание, вече не се нуждае от защита. Правото на литературата да пресъздава исторически събития, като изхожда от собствените си принципи, не се оспорва. Но това свое право тя дължи в извънредно голяма степен на „автора на «Уейвърли»“, както се е подписвал Скот под редица свои произведения, появили се на бял свят след шумния успех на знаменития роман.
Преди да се отдаде изцяло на „историческата проза“, Уолтър Скот, син на шотландски юрист и сам започнал трудовия си път като адвокат и съдебен секретар, се утвърждава като изтъкнат поет, автор на балади и поеми с подчертано романтически характер, силно повлияни от шотландското фолклорно творчество, като автор и на редица литературно-критически и исторически трудове, като авторитетен и редовен сътрудник на периодичния литературен печат. Сюжетите на повечето от поемите на Скот от този начален период на неговото литературно творчество са почерпани от средновековието. Необичайното, тайнственото, страшното са техен неизменен белег.
По-късно, когато създава поредицата от забележителни исторически романи след „Уейвърли“, които му донасят световна известност и признание: „Айвънхоу“, „Кенилуърт“, „Куентин Дъруърд“, „Удсток“, „Красивото момиче от Пърт“ и др., Уолтър Скот също използува теми и сюжети от средновековната действителност, но вече с една съществена отлика в подхода към историческия материал. Без да се отказва от екзотичното, от тайнственото и необикновеното. Скот съсредоточава вниманието си преди всичко върху значителни социално-исторически конфликти, стреми се да проникне дълбоко в социалната, в класовата същност на историческите събития, които описва, отнася се с разбиране и съчувствие към съдбата на народа. Тези елементи на реализъм в изображението на събития и герои стават определящи черти на най-добрите исторически романи на Уолтър Скот, които оказват огромно влияние върху развитието на английската и европейската литература и по-специално върху развитието на историческия роман.
„Кенилуърт“ е тъкмо едно от тези значителни произведения на Скот, които дават достатъчно точна представа за творческия почерк на писателя, за последователното прилагане на принципа на историческия подход към описваните събития. Действието на романа се разгъва в два пласта. Историческият подход, за който стана дума, се изразява преди всичко в реалистичното, придържащо се близо до фактите описание на нравите и взаимоотношенията в английския двор по времето на кралица Елизабет. Дворцовите конфликти и интриги, безмилостната борба за влияние и за спечелване на благоразположението на кралицата, каквато е борбата между лорд Съсекс и граф Лестър, са пресъздадени правдиво и убедително. Плод на тези конфликти и интриги е и смъртта на една от героините на романа, Еми Робсарт, чийто брак с могъщия фаворит на кралицата граф Лестър е бил пречка за неговата политическа кариера.
Наред с този, да го наречем исторически пласт, в „Кенилуърт“ има и други сюжетни линии, свързани с усилията на младия Тресилиан да спаси Еми Робсарт, да предотврати зловещите замисли на хората от обкръжението на граф Лестър, начело с неговия щалмайстор Ричард Варни. В разгъването на тези сюжетни линии Уолтър Скот дава пълна свобода на своето неизтощимо въображение. Майстор на занимателната интрига, той изгражда живо, динамично действие с все по-нарастващо напрежение, редувайки епизод след епизод, изпълнени с неочаквани обрати, със сложни ходове на героите, въвлечени в една безкомпромисна борба. Така двете основни достойнства на романа — верността към историческите факти и занимателността — взаимно се допълват и обогатяват, и правят от „Кенилуърт“ привлекателно четиво за съвременния читател.
Съветниците на семейство Робсарт решиха незабавно да съобщят за случая на Тресилиан, а той от своя страна също незабавно извика Уейланд Смит и го попита (насаме обаче) как си е позволил да предписва лекарства на сър Хю Робсарт.
— Ако благоволите да си спомните, ваша милост — каза ковачът, — аз ви разказах, че успях да вникна в тайните на моя господар — говоря за учения доктор Дубуби — по-дълбоко, отколкото на него му се искаше. Омразата му към мен всъщност се дължеше не само на това, че съм разгадал тайните му, но и на обстоятелството, че някои по-умни и по-разбиращи личности — например една хубавичка млада вдовица от Абингдън — предпочитаха моите пред неговите лекарства.
— Я остави тези измислици, драги! — каза строго Тресилиан.
— Ако си решил да се шегуваш с нас или — още по-лошо — ако си навредил на здравето на сър Хю Робсарт, бъди сигурен, че ще намериш гроба си на дъното на някоя калаена мина.
— Аз съм твърде слабо запознат с великия Arcanum88, за да мога да превръщам рудата в злато — отговори спокойно Уейланд.
— Но независимо от това, успокойте страховете си, мистър Тресилиан. От онова, което ми разказа мистър Уилям Баджър, много добре разбрах каква е болестта на добрия старец и смятам, че познанията ми са достатъчни, за да предпиша една нищожна доза мандрагора; тя, заедно с предизвикания от нея сън, е точно онова, от което има нужда сър Хю Робсарт, за да се успокои разстроеният му ум.
— Надявам се, Уейланд, че се отнасяш честно към мен — каза Тресилиан.
— Най-честно и най-почтено, сър, както нещата сами ще покажат — увери го ковачът. — А каква полза бих имал да навредя на този нещастен старец, за когото вие сте така загрижен? Как мога да постъпя тъй, след като именно благодарение на вас Пиниуинкс не къса плътта ми с проклетите си клещи и не забива във всяка бенка на тялото ми острото си шило (чума да изяде ръцете, които са го изковали!), за да разбере дали не съм магьосник? Аз искам да стана един от скромните слуги във вашата свита и ви моля, сър, да съдите за моята преданост по резултата от съня на нашия добър рицар.
Уейланд Смит излезе прав в предсказанията си. Успокоителното лекарство, приготвено умело от ковача и дадено от болния благодарение доверието на Уил Баджър в него, предизвика най-благоприятни последици. Болният спа продължително и дълбоко. Когато най-сетне нещастният стар рицар се събуди, мислите му все още не бяха се напълно успокоили и физически се чувствуваше слаб, но съзнанието му беше далеч по-ясно от преди. Отначало той се възпротиви на предложението на своите приятели Тресилиан да отиде в двора и да се опита да върне обратно дъщеря му и — ако това все още е възможно — да поправи причиненото й зло.
— Оставете я — каза той. — Тя е като ястреб, носен от вятъра, й аз дори не бих подсвирнал, за да я върна.
Макар че упорствуваше известно време, като повтаряше този довод, накрая успяха да го убедят, че е негов дълг като баща да предприеме тази стъпка и да се съгласи Тресилиан да направи всичко, което все още е възможно, за да бъде спасена Еми. И той подписа пълномощното, което свещеникът, човек опитен в тия работи, бе съставил — в ония времена на прости нрави свещениците често са били съветници на своите енориаши не само по религиозни, но и по правни въпроси.
Само едно денонощие след завръщането си в Лидкоут хол Тресилиан бе готов да потегли отново на път. Той бе пропуснал обаче едно доста съществено обстоятелство, за което пръв му напомни мистър Мъмблейзън.
— Вие отивате в двора, мистър Тресилиан — каза той. — Позволете ми да ви припомня, че цветовете на вашия герб трябва да бъдат само argent89 и or90. Никакви други окраски там няма да бъдат взети под внимание.
Забележката му беше колкото правилна, толкова и затруднителна. За да подадеш прошение в двора, бяха необходими пари дори и през златния век на Елизабет, както и през който и да е следващ период, а обитателите на замъка Лидкоут почти не разполагаха с това благо. Тресилиан беше беден, а доходите на добрия сър Хю Робсарт бяха пропилени предварително поради неговото гостоприемство. В последна сметка познавачът на хералдиката, който повдигна този въпрос, сам намери и разрешението му. Мистър Майкъл Мъмблейзън измъкна отнякъде една кесия, в която имаше около триста фунта най-различни златни и сребърни монети, плод на двайсетгодишни спестявания. Без да каже нито дума, той даде парите на своя покровител, благодарение на чийто покрив и на чиято подкрепа бе имал възможност да натрупа това малко съкровище. Тресилиан ги прие, без нито миг да се колебае. Двамата само си стиснаха ръце, с което всеки изрази радостта си: единият — горд, че е пожертвувал всичко за една висока цел, а другият — щастлив, че така бързо и неочаквано бе премахната много важна пречка за успеха на предстоящото му пътуване.
88
Голямата тайна за превръщането на неблагородни метали в злато.
89
Сребро (фр.).
90
Злато (фр.).