Кенилуърт [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кенилуърт [bg]». Краткое содержание книги:
С тези редове, писани преди почти сто и петдесет години, великият руски критик В. Г. Белински пламенно утвърждава мястото па Уолтър Скот (15. VIII. 1771 — 21. IX. 1832) и на създадения от него исторически роман в тогавашната европейска литература. Днес историческият роман, получил достатъчно широко разпространение и достатъчно високо признание, вече не се нуждае от защита. Правото на литературата да пресъздава исторически събития, като изхожда от собствените си принципи, не се оспорва. Но това свое право тя дължи в извънредно голяма степен на „автора на «Уейвърли»“, както се е подписвал Скот под редица свои произведения, появили се на бял свят след шумния успех на знаменития роман.
Преди да се отдаде изцяло на „историческата проза“, Уолтър Скот, син на шотландски юрист и сам започнал трудовия си път като адвокат и съдебен секретар, се утвърждава като изтъкнат поет, автор на балади и поеми с подчертано романтически характер, силно повлияни от шотландското фолклорно творчество, като автор и на редица литературно-критически и исторически трудове, като авторитетен и редовен сътрудник на периодичния литературен печат. Сюжетите на повечето от поемите на Скот от този начален период на неговото литературно творчество са почерпани от средновековието. Необичайното, тайнственото, страшното са техен неизменен белег.
По-късно, когато създава поредицата от забележителни исторически романи след „Уейвърли“, които му донасят световна известност и признание: „Айвънхоу“, „Кенилуърт“, „Куентин Дъруърд“, „Удсток“, „Красивото момиче от Пърт“ и др., Уолтър Скот също използува теми и сюжети от средновековната действителност, но вече с една съществена отлика в подхода към историческия материал. Без да се отказва от екзотичното, от тайнственото и необикновеното. Скот съсредоточава вниманието си преди всичко върху значителни социално-исторически конфликти, стреми се да проникне дълбоко в социалната, в класовата същност на историческите събития, които описва, отнася се с разбиране и съчувствие към съдбата на народа. Тези елементи на реализъм в изображението на събития и герои стават определящи черти на най-добрите исторически романи на Уолтър Скот, които оказват огромно влияние върху развитието на английската и европейската литература и по-специално върху развитието на историческия роман.
„Кенилуърт“ е тъкмо едно от тези значителни произведения на Скот, които дават достатъчно точна представа за творческия почерк на писателя, за последователното прилагане на принципа на историческия подход към описваните събития. Действието на романа се разгъва в два пласта. Историческият подход, за който стана дума, се изразява преди всичко в реалистичното, придържащо се близо до фактите описание на нравите и взаимоотношенията в английския двор по времето на кралица Елизабет. Дворцовите конфликти и интриги, безмилостната борба за влияние и за спечелване на благоразположението на кралицата, каквато е борбата между лорд Съсекс и граф Лестър, са пресъздадени правдиво и убедително. Плод на тези конфликти и интриги е и смъртта на една от героините на романа, Еми Робсарт, чийто брак с могъщия фаворит на кралицата граф Лестър е бил пречка за неговата политическа кариера.
Наред с този, да го наречем исторически пласт, в „Кенилуърт“ има и други сюжетни линии, свързани с усилията на младия Тресилиан да спаси Еми Робсарт, да предотврати зловещите замисли на хората от обкръжението на граф Лестър, начело с неговия щалмайстор Ричард Варни. В разгъването на тези сюжетни линии Уолтър Скот дава пълна свобода на своето неизтощимо въображение. Майстор на занимателната интрига, той изгражда живо, динамично действие с все по-нарастващо напрежение, редувайки епизод след епизод, изпълнени с неочаквани обрати, със сложни ходове на героите, въвлечени в една безкомпромисна борба. Така двете основни достойнства на романа — верността към историческите факти и занимателността — взаимно се допълват и обогатяват, и правят от „Кенилуърт“ привлекателно четиво за съвременния читател.
— Вътре ще ми доразкажеш останалото, Уил. Преди това заведи този човек в трапезарията и нареди да му окажат нужното внимание. Той е лечител.
— С церове ли, с магии ли умее да лекува, кой го знай — промърмори Уил Баджър, — но бих искал да ни даде лек, който ще ни помогне. Ей, Том, погрижи се за лечителя! И гледай да не ти отмъкне лъжиците, момче — прибави шепнешком той на слугата, който се показа от един прозорец на първия етаж. — Познавам и други юначаги с честни мутри, а умението си влагаха тъкмо в тия работи.
Той въведе Тресилиан в една просторна приемна зала и отиде по негова молба да разбере в какво състояние се намира господарят му, та да не би внезапното завръщане на обичния му възпитаник и предполагаем зет да му се отрази зле. Баджър се върна веднага и каза, че сър Хю дремел в креслото си, но щом се пробудел, мистър Мъмблейзън щял да съобщи на мистър Тресилиан.
— Голямо щастие ще бъде, ако ви познае — каза ловецът.
— Забравил е дори имената на кучетата от сюрията. Преди една седмица например си помислих, че е тръгнал към оправяне. „Утре ми оседлай стария дорест кон — неочаквано ми каза той, след като пресуши голямата си сребърна чаша, както прави обикновено, преди да си легне — и отведи кучетата при Хейзълхърсткия хълм.“ Всички се зарадвахме и на сутринта потеглихме с него. Той препусна към гората като всеки друг път, без обаче да каже нито дума повече, освен че вятърът духал от юг и че дирята щяла да се загуби. Но преди още да отвържем кучетата, взе да се оглежда наоколо като човек, който внезапно се е пробудил от сън, обърна коня си и препусна към замъка, като ни остави сами да ловуваме на воля, стига да желаем.
— Тъжни неща разказваш, Уил — каза Тресилиан. — Но дано бог ни помогне, защото от хората помощ вече не можем да очакваме.
— Значи, не ни носите никакви новини за младата господарка? Но защо ли ви питам — всичко е изписано на челото ви. Все вярвах, че ако изобщо някой може и поиска да я намери, това ще бъдете вие. Сега всичко е свършено, никакви надежди не останаха. Ех, ако този Варни ми се мерне някога на един лък разстояние, ще му забия стрелата, кълна се в хляба и солта!
Докато Баджър говореше, вратата се отвори и влезе мистър Мъмблейзън — сух, слаб възрастен джентълмен с бузи като зимни ябълки и със сиви коси, прибрани в малка конусовидна шапчица или по-скоро в нещо подобно на кошничка за ягоди, като ония, дето лондонските търговци на плодове излагат на витрините си. Той беше прекалено скъп на думи, за да ги пилее за обикновен поздрав, затова само кимна на Тресилиан, ръкува се с него и му даде знак да го последва в просторната зала, където обикновено седеше сър Хю. Уил Баджър тръгна подире им без покана, загрижен да разбере дали господарят му ще се пробуди от своята апатия, като види Тресилиан.
В дълга зала с нисък таван, окичена с всевъзможни ловни принадлежности и горски трофеи, до масивна каменна камина, над която бяха окачени малко потъмнели от небрежно поддържане меч и бойни доспехи, седеше сър Хю Робсарт от Лидкоут — едър мъж, чиято пълнота се задържаше в известни граници само благодарение на навика му да бъде в непрекъснато движение. На Тресилиан му се стори, че летаргията, от която беше обзет старият му приятел, още повече е увеличила пълнотата му през време на неговото няколкоседмично отсъствие; във всеки случай беше се отразила на живостта на погледа му, който отначало бавно проследи мистър Мъмблейзън до едно дъбово писалище, върху което лежеше отворен грамаден том, а после се спря някак колебливо на влезлия непознат. Енорийският свещеник, посивял старец, бивш изповедник от времето на кралица Мери, седеше с книга в ръка в другия ъгъл на залата. Той също кимна печално на Тресилиан и остави книгата си настрана, за да види какво впечатление ще направи неговото пристигане на болния старец.
Докато Тресилиан, чиито очи се напълниха със сълзи, се приближаваше все повече до бащата на своята годеница, съзнанието на сър Хю сякаш започна да се възвръща. Той въздъхна тежко, като човек, пробуждащ се от някакво вцепенение. По лицето му премина лека тръпка, той мълчаливо отвори ръце и когато Тресилиан се хвърли към него, силно го притисна към гърдите си. Има все още нещо, заради което си струва да се живее — бяха първите му думи, след което чувствата му се изляха в неудържим горестен плач. Сълзите потекоха бързо една след друга по загорелите му бузи и по дългата бяла брада.