Кенилуърт [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кенилуърт [bg]». Краткое содержание книги:
С тези редове, писани преди почти сто и петдесет години, великият руски критик В. Г. Белински пламенно утвърждава мястото па Уолтър Скот (15. VIII. 1771 — 21. IX. 1832) и на създадения от него исторически роман в тогавашната европейска литература. Днес историческият роман, получил достатъчно широко разпространение и достатъчно високо признание, вече не се нуждае от защита. Правото на литературата да пресъздава исторически събития, като изхожда от собствените си принципи, не се оспорва. Но това свое право тя дължи в извънредно голяма степен на „автора на «Уейвърли»“, както се е подписвал Скот под редица свои произведения, появили се на бял свят след шумния успех на знаменития роман.
Преди да се отдаде изцяло на „историческата проза“, Уолтър Скот, син на шотландски юрист и сам започнал трудовия си път като адвокат и съдебен секретар, се утвърждава като изтъкнат поет, автор на балади и поеми с подчертано романтически характер, силно повлияни от шотландското фолклорно творчество, като автор и на редица литературно-критически и исторически трудове, като авторитетен и редовен сътрудник на периодичния литературен печат. Сюжетите на повечето от поемите на Скот от този начален период на неговото литературно творчество са почерпани от средновековието. Необичайното, тайнственото, страшното са техен неизменен белег.
По-късно, когато създава поредицата от забележителни исторически романи след „Уейвърли“, които му донасят световна известност и признание: „Айвънхоу“, „Кенилуърт“, „Куентин Дъруърд“, „Удсток“, „Красивото момиче от Пърт“ и др., Уолтър Скот също използува теми и сюжети от средновековната действителност, но вече с една съществена отлика в подхода към историческия материал. Без да се отказва от екзотичното, от тайнственото и необикновеното. Скот съсредоточава вниманието си преди всичко върху значителни социално-исторически конфликти, стреми се да проникне дълбоко в социалната, в класовата същност на историческите събития, които описва, отнася се с разбиране и съчувствие към съдбата на народа. Тези елементи на реализъм в изображението на събития и герои стават определящи черти на най-добрите исторически романи на Уолтър Скот, които оказват огромно влияние върху развитието на английската и европейската литература и по-специално върху развитието на историческия роман.
„Кенилуърт“ е тъкмо едно от тези значителни произведения на Скот, които дават достатъчно точна представа за творческия почерк на писателя, за последователното прилагане на принципа на историческия подход към описваните събития. Действието на романа се разгъва в два пласта. Историческият подход, за който стана дума, се изразява преди всичко в реалистичното, придържащо се близо до фактите описание на нравите и взаимоотношенията в английския двор по времето на кралица Елизабет. Дворцовите конфликти и интриги, безмилостната борба за влияние и за спечелване на благоразположението на кралицата, каквато е борбата между лорд Съсекс и граф Лестър, са пресъздадени правдиво и убедително. Плод на тези конфликти и интриги е и смъртта на една от героините на романа, Еми Робсарт, чийто брак с могъщия фаворит на кралицата граф Лестър е бил пречка за неговата политическа кариера.
Наред с този, да го наречем исторически пласт, в „Кенилуърт“ има и други сюжетни линии, свързани с усилията на младия Тресилиан да спаси Еми Робсарт, да предотврати зловещите замисли на хората от обкръжението на граф Лестър, начело с неговия щалмайстор Ричард Варни. В разгъването на тези сюжетни линии Уолтър Скот дава пълна свобода на своето неизтощимо въображение. Майстор на занимателната интрига, той изгражда живо, динамично действие с все по-нарастващо напрежение, редувайки епизод след епизод, изпълнени с неочаквани обрати, със сложни ходове на героите, въвлечени в една безкомпромисна борба. Така двете основни достойнства на романа — верността към историческите факти и занимателността — взаимно се допълват и обогатяват, и правят от „Кенилуърт“ привлекателно четиво за съвременния читател.
Сутринта на следващия ден Тресилиан вече се готвеше да заминава, когато Уейланд Смит пожела да поговори с него. След като изказа надежда, че Тресилиан е доволен от въздействието на лекарството му върху здравето на сър Хю Робсарт, Уейланд прибави, че би желал да го придружи в кралския двор. Такава мисъл вече бе минавала през ума и на Тресилиан, защото качествата, които Уейланд бе проявил по време на съвместното им пътуване — остър ум, съобразителност, находчивост, — го караха да смята, че той би могъл да му е доста полезен. Съществуваше обаче опасност Уейланд да бъде заловен от закона и Тресилиан му го припомни, като не пропусна да спомене за клещите на Пиниуинкс и за заповедта на съдията Блиндас. Тези две имена накараха Уейланд да се усмихне презрително.
— Вижте какво, сър — рече той, — вече смених ковашките си одеяния с дрехи на слуга, но ако това не стига, тогава погледнете мустаците ми — сега те висят надолу, а аз ще ги завия да щръкнат нагоре-и ще ги боядисам с един разтвор, който знам, така че и дяволът няма да успее да ме познае.
Той подкрепи думите си със съответни действия и като зави нагоре мустаците си и приглади назад косите си, за по-малко от минута стана съвършено различен от човека, който преди малко беше влязъл в стаята. Тресилиан обаче все още не можеше да се реши да го вземе на служба и ковачът започна да го моли още по-настойчиво.
— Благодарение на вас — каза той — останах не само жив, но и цял и невредим и затова бих искал да ви изплатя поне една част от дълга си, особено след като разбрах от Уил Баджър с каква опасна работа се наема ваша милост. Наистина не мога да твърдя, че съм безумен смелчага, че съм един от ония дръзки побойници, които с меч и щит отстояват споровете на своите господари. Не, аз по-скоро съм от хората, които предпочитат края на пиршеството пред началото на свадата. Убеден съм обаче, че три сегашната ви задача мога да бъда далеч по-полезен на ваша милост от който и да било такъв юначага и че моят ум струва повече от сто въоръжени ръце.
Тресилиан все още се колебаеше. Той знаеше твърде малко за този странен човек и не беше сигурен до каква степен би могъл да му се довери, за да го направи полезен помощник при сегашните сложни обстоятелства. Преди да беше взел каквото и да било решение, в двора се чу конски тропот и мистър Мъмблейзън и Уил Баджър се втурнаха в стаята, говорейки в надпревара.
— Пристигна един слуга с най-красивия сив кон, който някога съм виждал — пръв успя да изрече Уил Баджър.
— На ръкава му има сребърен герб: огнедишащ дракон с отломка от камък в устата под графска корона — каза мистър Мъмблейзън. — Донесе писмо, запечатано със същия герб.
Тресилиан взе писмото, върху което се четеше следният адрес: „До негова милост мистър Едмънд Тресилиан, наш верен роднина“. По-нататък следваше: „Препускай, препускай, препускай, колкото имаш сили, колкото имаш сили, колкото имаш сили!“
Той отвори писмото и прочете следния текст:
„Мистър Тресилиан, драги приятелю и родственико!
В настоящия момент ние се чувстваме толкова зле, пък и други обстоятелства ни създават толкова сериозни затруднения, че желаем да съберем около себе си ония приятели, на чиято вярност и отзивчивост можем най-много да се уповаваме. За един от най-първите и най-близките сред тях ние считаме нашия благороден сродник мистър Тресилиан — както поради доброжелателството му, така и поради заложбите му. Затова ние те молим колкото ти е възможно по-бързо да се отправиш към нашето скромно жилище, замъка Сей край Детфорд, където по-подробно ще се посъветваме за работи, които не считаме за подходящо да поверим писмено. Най-сърдечно ти пожелаваме на добър път.