Дяволския остров

Мисля, че за него щеше да бъде облекчение, ако ме видеше да потъвам. Уверен в своята сила и в умението си да плувам, вярвах, че още дълго ще мога да издържа. Но неволно се питах, защо е всичко това? Като че ли някакъв магнетизъм ме влечете подир този човек въпреки моята воля. В дълбочината на сърцето ми се таеше странно чувство. Ако ми беше съдено да умра, то предпочитах да стане пред очите на този човек, отколкото да бъда самотен сред ужасната водна пустиня, изоставен от всички. Изпадах в ужас, че мога да загина самотен, погълнат от вълните, без някой да чуе сетните ми думи, моето последно сбогом!

Когато двамата отчаяно се борехме с вълните, нашите погледи често се срещаха. Дори ми се стори, че по лицето му проблесна лъч на състрадание. По натура Кофън не беше нито зъл, нито жесток. Разбрах, че избягва близостта ми не по липса на човеколюбие. Сега в нас говореше най-могъщият инстинкт — инстинктът за самосъхранение. И в дълбочината на душата си не го осъждам за неговото поведение, ала през онези страшни минути аз също се борех за своя живот. У мен също говореше инстинктът за самосъхранение. Неговият поглед, устремен към мен, като че ли казваше:

„Да, мило момче, ние, мъжете, се борим и аз съм отчаян, че не мога да ви помогна. Виждате добре, дървото не може да издържи двама ни. Не очаквайте, разбира се, че ще пожертвам себе си, за да спася вашия живот!“

Той не произнесе тези думи, но аз се заклевам, че ги е изрекъл на себе си. Ето защо му казах, отговаряйки на мислите му:

— Знам прекрасно, че дървото не може да издържи двама ни, но вие сте по-високо във водата и може би ще забележите нещо, което ще ме спаси. За Бога, погледнете наоколо! Може би ще видите весло или парче от лодка.

Той се съжали над моите молби и внимателно разгледа повърхността на морето. Аз жадно следях погледа му и се мъчех да отгатна по израза на лицето му дали има някаква надежда. След малко той ме погледна и разочаровано произнесе:

— Нищо не се вижда!

— Погледнете пак — казах с отчаяние. — Огледахте ли цялата линия на хоризонта? Може би се вижда кораб или знамето, дето забихме върху кашалота?

— Така бих искал и аз да видя нещо — отговори той унило. — Следя всичко, защото това отдавна интересува и мен. Господ да ни пази, ала още нищо не виждам.

Сърцето ми отново се сви, но продължавах с отчаяни усилия да плувам след Кофън, като спазвах същото разстояние между нас. Съвсем инстинктивно погледът ми беше прикован върху лицето му и забелязах, че моето присъствие продължаваше да му е неприятно. Той все още се боеше, че в последния момент ще се уловя за неговото дърво и ще изложа живота му на опасност, ала аз съвсем не мислех за това.

Неочаквано той трепна и погледът му с голямо внимание се устреми към един предмет, плаващ по повърхността на водата.

— Какво има там? — попитах, без да се надявам, че ще ми каже.

— Ето там има нещо подобно на весло.

— Кажете ми точно къде е, в коя посока?

— Ето там, вдясно. Плувайте от тази страна.

Не дочаках последните му думи и воден от първите му указания, смело заплувах към предмета. Да, там далече се мяркаше нещо. Но когато доближих, видях, че не е весло, а купчина трева. Вълната я хвърли към мен и тя ме омота с дългите си стебла, пречейки на движенията ми. Вече предчувствах своя край, когато най-после успях да се освободя и започнах отново да плувам. Гневът и ненавистта ми избухнаха отново. Кофън знаеше добре, че това не беше весло, а трева. Насочи ме към нея, за да се избави от мен, като избегне ново убийство. Сега реших да се боря, за да завладея дървото, и дори не помислих, че всички шансове за успех са на негова страна. Той беше силен и смел. Беше въоръжен и имаше опорна точка, на която можеше да се закрепи и да действа със своето страшно оръжие. Аз не притежавах никакво оръжие освен ръцете си, без помощта на които не бих могъл да се задържа на водната повърхност. Вероятно съвсем бях обезумял, за да се реша на такава постъпка.