Дяволския остров
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Бакалов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дяволския остров». Краткое содержание книги:
Приближих към човека, когото смятах за свой враг. Неговите очи бяха устремени към мен и лесно прочетох в тях, че бе отгатнал намерението ми. Вдигна копието от водата и със заплашителен глас проговори:
— Още веднъж ви предупреждавам да стоите по-далеч! Ако имате намерение да идвате към мен, то Бог да ви е на помощ! Спомнете си за Бил!
Нито заплахите му, нито страшното му лице, нито ужасният спомен за Бил биха ме спрели. Не, задържа ме по-благородно чувство и мисъл, която внезапно ме озари. Дали наистина този човек искаше да ме измами, като каза, че видял весло? Може би беше станал жертва на оптическа измама, а е бил искрен и аз греша, като мисля лошо за него? Ако победя в тази борба, а после разбера, че е невинен, нямаше ли да ме измъчва съвестта за това убийство? Без съмнение, ако му отнема парчето дърво, той ще загине. Всички знаеха, че Лидж Кофън е посредствен плувец. Реших отново да го оставя на мира, ако съумее задоволително да ми обясни как е могъл да помисли тревата за весло. Запитах го:
— Мистър Кофън, когато ми казахте да се приближа до онзи предмет, знаехте ли, че не е весло?
— Не, не знаех това. Така ми се стори. Казвам ви съвсем искрено.
— Ако това е истина, мистър Кофън, бихте ли могли да се закълнете?
— Казвам ви самата истина, но нямам обичай да се кълна в глупости. Няма за какво да ви лъжа, пък не виждам смисъл да се кълна. Може би си мислите, че се боя да не ми вземете дървото? Въоръжен с това копие, не се боя от вас. Дори и сега е достатъчно само да пожелая, за да ви убия, ала не бих го сторил. Вие се държахте добре. Съжалявам само, че с нищо не мога да ви помогна. Ако се опитам да ви спася, сигурно ще загина аз, без да мога да ви помогна.
Това обяснение разсея всичките ми лоши съмнения и ако в този момент Лидж Кофън се бе хвърлил във водата, за да ми отстъпи своето дърво, в никакъв случай не бих приел жертвата.
По всичко личеше, че моята драма е към своя край. Бях така изтощен, щото едва бих могъл да се задържа няколко минути на повърхността на водата. Още веднъж помислих, не е ли по-добре сам да свърша със себе си, като отида изведнъж на дъното. Така поне бих прекратил своите мъки.
Вече почти бях решил. Достатъчно бе да престана да движа ръцете си, за да потъна. Това щеше да бъде самоубийство, предизвикано по неволя, но все пак е тежък грях. Нима мога да кажа, че Бог съвсем ме е изоставил? Не, не можех още да повярвам!
В това време чух гласа на Кофън. В него усетих вълнението на човек, трогнат от нещастието ми. Може би той също е мислел за греха от егоизма, който го караше да ме изостави на неумолимата съдба. Повика ме по име и каза:
— Меси! Ако се закълнете, че ще ми върнете дървото, щом го поискам, ще ви го отстъпя, за да си отпочинете малко. Плувам лошо, ала все пак бих могъл известно време да се задържа на повърхността. Може би ще загинем и двамата, а възможно е и да се спасим. Вятърът утихва и струва ми се, че сме близо до убития кит. На него спокойно ще дочакаме кораба или някоя лодка, изпратена да ни търси… Ще се закълнете ли?
— Да.
— Закълнете се във всички ваши надежди за спасение.
Едва имах сили да повторя клетвата след него.
— Стига! — извика той, хвърли се във водата и блъсна настрани дървото.
След миг аз възседнах дървото, но тъй като бях по-лек от него, то се издигна над водата. Сега разбрах, че то в никакъв случай не би издържало и двама ни и повече не се учудвах защо Кофън по-рано не ми позволяваше да се хвана за него. Бях дълбоко трогнат от постъпката му, ала още повече ме порази неговата благородна доверчивост, когато ми протегна копието и каза:
— Вземете това копие и гребете все направо, с лице към слънцето. Мисля, че нашият кораб се намира в тази посока.
Той нищо не рискува, като ми повери копието си. По-скоро бих пронизал сърцето си, отколкото да погубя неговия живот! Известно време плувах в посоката, която той ми показа, като се страхувах да не би да се движа много бързо и той да изостане. После му отстъпих мястото и заплувах отново. Така се сменяхме няколко пъти. А през цялото време погледите ни изследваха хоризонта. Който беше върху дървото, изпълняваше ролята на часови. Плувахме около един час, когато настъпи развръзката: бързам да добавя — щастливата развръзка. Тогава повярвах в провидението, както вярвам и сега. Беше мой ред да възседна дървото и да наблюдавам морската повърхност.