Дяволския остров
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Бакалов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дяволския остров». Краткое содержание книги:
— Внимание, той се отдалечава!
Едва се чу този вик и чудовището полетя по посока на вятъра. То се носеше с бързината на кон, скъсал юздата, като отнасяше копието, а болката го вбесяваше.
Нашето въже се размотаваше със страшна бързина. Щом стигна края си, то рязко се обтегна и лодката се понесе много бързо. В продължение на цял час буквално летяхме по повърхността на морето, все по посока на вятъра. Скоро изгубихме от погледа си другите лодки, а също и „Летящият облак“. Започна да ни става страшно. Самият кормчия показваше безпокойство. Що се отнася до Лидж Кофън — той бе съвсем спокоен. Един от нас предложи да се отреже въжето и да се пусне кашалотът на свобода, но Кофън не обърна никакво внимание на това.
— Не! — бавно произнесе той с дълбок глас, сякаш се готвеше да запее псалм. — Няма да го изпуснем току-тъй. Той получи вече един удар, сега трябва да получи и втори. Може би цял месец няма да ни се случи такъв хубав лов, а времето след месец не ще е много благоприятно да се обикаля нос Хорн. Погледнете, той няма да издържи дълго. Не забелязвате ли, че кръвта му изтича.
Наистина беше така. Погледнахме стария кашалот и видяхме, че излизащата от гърлото му вода имаше червен цвят. Това беше ясно доказателство, че копието беше засегнало важни кръвоносни органи на животното. Бяхме толкова уверени, че ще го хванем, щото съвсем забравихме за другите лодки и за кораба. Цялото ни внимание бе съсредоточено върху предсмъртните мъки на ранения гигант. От минута на минута той намаляваше бързината си. Чувствахме това по хода на лодката. Накрая кашалотът спря.
— Най-после! — с тържествен глас извика командирът. — Теглете въжето, момчета! Теглете по-силно!
Ние оставихме веслата и започнахме бавно да събираме въжето. Това скоро съвсем ни приближи до животното. Лидж Кофън, с копие в ръка, се приготви отново да прободе животното. Ударът бе така добре насочен, че кръвта избликна от чудовището. Кашалотът направи последни усилия да се скрие във водата, но отслабнал от загубената кръв, слабо удари с опашката си и едва можа да се потопи на няколко метра дълбочина. В следващия миг отново изплува на повърхността на водата като парче дърво. Едва се забелязваше слабо вълнение, предизвикано от последните конвулсивни движения на тялото му. Сега, когато беше вече мъртъв, трябваше да се върнем назад, за да помолим другите лодки да ни помогнат да домъкнем лова до кораба или да съобщим корабът да дойде тук. Но и в двата случая трябваше да се означи мястото, за да не се лутаме и лесно да го намерим. Кормчията скочи върху тялото на кашалота, покатери се по врата му и заби малко знаме. После измъкна копието, ние намотахме въжето и вече се готвехме да отплаваме назад, когато се раздаде вик:
— Кит!
Викаше кормчията, който бе забелязал нов кашалот. Лесно е да си представи човек вълнението, което ни обхвана. Едва бяхме убили един кашалот, а ето, насреща ни идваше друг. Какъв триумф щеше да бъде, когато съобщим, че сме убили два.
— Охо — извика нашият командир, — те са два. Майка със своето малко. Идват към нас. Внимание! Бил, хвърлете най-напред на малкото!
Тези думи се отнасяха до кормчията, който стоеше прав, с копие в ръце. Офицерът даде този съвет, защото беше уверен, че майката ще остане около малкото си. Тогава и тя можеше да бъде убита. След няколко минути тя се изравни с нас. Рожбата й плуваше редом с нея и изглеждаше като истински кашалот, ала в умален вид. За наше щастие малкото беше откъм левите плавници на майка си, от страната на нашата лодка. Копието полетя. Смъртно ранено, малкото остана неподвижно във водата. Когато се приближихме, нещастната майка изведнъж спря поразена. Без да й даде време да се опомни, Кофън на свой ред хвърли копие, което дълбоко се впи в тялото й.
— Добре я ударих! — извика той.
Но вместо да остане при рожбата си, както очаквахме, китът направи скок нагоре и със страшен шум падна назад, после се втурна напред, влачейки със себе си силно опънатото въже. Ние отново полетяхме. Лодката се движеше много по-бързо от първия път. Скоро загубихме от поглед убития кашалот. А когато най-после раненото животно реши да спре, знамето вече съвсем не се виждаше. Спряхме и започнахме да събираме въжето, ала този път бяхме особено внимателни. Знаехме, че няма нищо по-страшно от яростта на кита майка, на която сме убили малкото. Приближихме до нея. Тя беше съвсем неподвижна. Сметнахме я за мъртва, тъй като бе загубила много кръв, но се излъгахме. Когато дойдохме на разстояние, от което можеше да й се нанесе нов удар с копие, видяхме как конвулсивно се свиваха мускулите на гърба й. Почти в същия миг опашката й се повдигна във въздуха.