Дяволския остров
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Бакалов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дяволския остров». Краткое содержание книги:
— Не се вижда нищо — каза най-после той. — Не виждам ни кораб, ни лодка.
Когато се върна при нас, лицето му изразяваше отчаяние. Поред дежурехме при знамето, за да гледаме морето отвисоко. Вършехме това не защото имахме някаква надежда, а просто защото бездействието ни измъчваше и всеки искаше със собствените си очи да се увери, че трябва да се откаже от каквато и да е надежда. Знаехме, че старият офицер от „Летящият облак“ има много силно зрение и щом той не може да забележи нищо на хоризонта, какво остава за нас!
Умирахме от глад, ала не се решавахме да отрежем сурово месо. Цялата ни същност се бунтуваше при мисълта да ядем месо от кита. Ако имахме възможност да запалим огън и да сварим няколко къса, може би бихме се решили да опитаме. Но вече усещахме, че в края на краищата ще прибегнем и до това. Жаждата започваше жестоко да ни измъчва — ставаше непоносима. Още повече влошаваше положението ни това, че на самия ден на Коледа изпихме двойна доза ром, а той, както е известно, има свойството да възбужда, не да утолява жаждата.
Бяхме в такова положение, щото ни един от нас не би се поколебал да пожертва всичко само за една чаша вода.
Когато слънцето се издигна високо на хоризонта и обливаше кита със своите горещи лъчи, ние вече бяхме готови на саможертва за една капка вода. Обикновено мъките от жаждата достигат върха си след двадесет и четири часа, а за нас този срок беше настъпил. Всичко беше против нас. Ромът, който бяхме изпили за празника, солената вода, дето нагълтахме, жестоката умора и най-после палещите лъчи, от които нямаше къде да се скрием… Дори липсата на какъвто и да било вятър беше неблагоприятна за нас.
Когато слънцето достигна зенита, мъките ни също бяха стигнали своя връх. Жаждата просто ни убиваше.
Някои от моите другари, доведени до отчаяние, отрязаха парчета месо от кита и го поднесоха към устните си. Ала това средство не намали страданията им. Месото на кита съдържа немалко соли и още повече увеличи жаждата им.
— О, милосърдни Боже, кога ще свършат страданията ни? Колко пъти се изтръгваха от устата ни тези отчаяни вопли! Понякога към тях се прибавяше и проклятие към морето, небето, слънцето и дори към чайките, чиито крила отдалеч ни изглеждаха като платна на кораб. На два пъти чухме вика: „Платно!“ Ала този, който беше извикал, скоро разбираше своята грешка и изпращаше проклятия към някоя невинна морска птица, която неволно го бе измамила.
Когато този вик се раздаде за трети път, едва му обърнахме внимание — до такава степен бяхме станали недоверчиви. Но този път магическите думи произнесе Лидж Кофън. Изразът на лицето му бе достатъчен, за да ни убеди, ала ние не смеехме да повярваме на подобно щастие. Започваше да подухва лек ветрец. Постепенно нашата недоверчивост отстъпваше място на надеждата. Всички се изкатерихме горе при знамето. Гледахме натам, накъдето ни посочи офицерът. Наистина различихме бяло петно, което не би могло да бъде крило или гръб на чайка. Беше платно, платно, надуто от вятъра. Скоро корабът се приближи доста и ние познахме „Летящият облак“.
Тогава от нашите уста, или по-точно от сърцата ни, се изтръгнаха горещи възклицания и признателност към Бога, чиято воля ни спаси от смъртта. Повече не мислехме за дългата агония, изведнъж забравихме всичко.
На двеста метра от нас корабът спря и спусна три от най-големите си лодки. Беше ни достатъчна само едната. Но капитан Дринкуотър си знаеше работата. Макар и доволен, че е успял да намери своите хора, той същевременно не забрави да прибере и кита, от който би получил най-малко сто тона мас.
Що се отнася до нас, ние се хвърлихме в първата лодка, която приближи до кита. Не без труд се качихме на борда на „Летящият облак“ и когато най-после бяхме на палубата, едва се държахме на краката си. Явихме се пред капитана.
— Къде е Бил? — попита ни той веднага, след като забеляза, че сме пет, а не шест души.
— Той се удави! — отговори старшият офицер. Отговаряйки, той ме гледаше втренчено, сякаш за втори път ме предупреждаваше да запазя тайната.
Аз я пазих, докато той беше жив. Бих ли могъл да постъпя по друг начин, когато му дължах живота си?
С маста от стария кит нашият товар се попълни. Нямахме какво повече да правим през този сезон в Тихия океан. Ето защо тръгнахме обратно към Ню Бедфорд, където пристигнахме благополучно. Вместо една година моето първо плаване продължи повече от две години, както обикновено се случва. Можеше да се очаква, че завинаги съм се излекувал, ако не от страстта ми към морето, то поне от страстта ми към лова на китове. Но аз не виждах нищо по-добро. Споменът ми за приключенията, или по-точно за нещастията ми, възбуждаше у мен приятно вълнение и ме подтикваше да започна отново. Без съмнение бях видял смъртта в очите, ала привлекателното в цялата история бе това, че и аз имах някаква роля в нея. И почувствах, че този начин на живот ме влече. Това ме накара отново да постъпя на „Летящият облак“.