Дяволския остров
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Бакалов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дяволския остров». Краткое содержание книги:
Дринкуотър, преведено буквално, означава водопиец. Никой не би могъл да има по-неподходящо име. Много повече на капитана би прилягало името „дринкрум“ т.е. — ромопиец. Може да се каже, че той изпитваше ненавист към водата и не пиеше нито капка от нея. Всъщност не беше лош човек. Беше великодушен, добър и щедър, но под влияние на рома неговата необузданост стигаше до крайност, като можеше да бъде сравнена само със страстта му към любимото му питие, рома „Санта Крус“. Неведнъж тази му страст ставаше причина да излага на опасност не само себе си, но и екипажа, и кораба. Той много обичаше да се хвали, че „Летящият облак“ е най-добрият от всички кораби, че може да плава с всичките си платна, макар вятърът да е като ураган. И наистина корабът имаше добър ход. Но аз познавах кораби, които можеха да му съперничат по бързина и сигурност, дори нещо повече. Но всеки, който би имал смелостта да каже тази истина, веднага и завинаги щеше да бъде изключен от списъците на капитана. Когато беше под влиянието на рома, той виждаше враг, който иска да го изпревари, във всеки срещнат по пътя кораб. Тогава той зарязваше всяка работа, заповядваше да се вдигнат всички платна и гонитбата започваше. В такива случаи той хвърляше такава енергия, като че ли гонеше награда.
Бяхме на лов за кашалоти. Насреща ни се беше задал един и приготвихме лодките за спускане в морето, когато на хоризонта се показа наш съперник — друг китоловен кораб. Движеше се по вятъра и също бе излязъл за кашалоти. Кашалота, който другият кораб искаше да улови, беше много по-голям — мъжки — от този, когото ние преследвахме.
— Кълна се в Йосафата! — извика капитан Дринкуотър. Това беше едно от любимите му възклицания. Поставяйки до очите си далекогледа, той продължи: — Ако не се лъжа, това е „Смелата Сара“… Да, гръм и мълния! Това е тя! Напред, юнаци, да покажем на стария Босток как се ловят китове!
Неговата заповед бе изпълнена веднага, защото, трезвен или пиян, капитан Дринкуотър не допускаше ни най-малко противоречие. Веднъж дадена, заповедта се изпълняваше, дори и при най-лоши последствия за нас. В дадения случай капитанът не бе удовлетворен, защото „Летящият облак“ се компрометира в своята бързоходност.
Преди да доближим „Смелата Сара“, тя пусна лодките си, кашалотът бе убит и вдигнат на борда на кораба.
Когато бордовете на двата кораба се доближиха, капитан Босток ни извика:
— Много късно, Дринкуотър, много късно! Ако знаех, че „Летящият облак“ идва след мен, бих му хвърлил въже, за да го взема на буксир. Най-добре ще сторите да се върнете при вашия кашалот, който, струва ми се, преследвахте. Само трябва да бързате, за да успеете да го заловите!
Никога досега не бях виждал такова разочарование по лицето на нашия капитан.
Докато маневрирахме, за да се върнем пак при кашалота, който не ни беше съдено да видим отново, капитан Дринкуотър заповяда да му донесат ром и така — чаша след чаша, докато не се наложи да го отнесат до каютата му, тъй като не можеше да се движи сам.
За щастие на кораба имаше един офицер, който по навици и темперамент беше пълна противоположност на капитана. Това бе помощникът на капитана — Елидж Кофън, но по силата на фамилиарността, царуваща на кораба, всички го наричаха Лидж Кофън.
Роден в Нова Англия, той бе истински китоловец в пълния смисъл на думата. Самото му име сочеше това: Фенимор Купър, кръщавайки един от смелите си герои „Дългия Том Кофън“, бе взел името от живота. И наистина, по целия бряг на Масачузет, от Ню Бедфорд до Бостън, няма да се намери село, в което да не се среща фамилията Кофън.
Няколко месеца плавахме из Тихия океан на лов за кашалоти, които се срещаха често там. Специално за такъв лов беше пригоден и „Летящият облак“.
Тогава петролът още не беше открит и спермацетът струваше много скъпо. Ето защо ловът на кашалоти докарваше добри пари. Ние попаднахме на добро място на осемстотин километра от Чили. Почти всеки ден срещахме кашалоти и убивахме поне по един.
Нашият капитан продължаваше да пие, вкусът му към рома се засилваше паралелно на нашите успехи. Тази прогресия криеше известна опасност за екипажа, но, както и да е, потръгна ни. Към Коледа имахме толкова китова мас, колкото можеше да носи „Летящият облак“. Още стотина бурета и нашият товар щеше да бъде пълен. Естествено, бяхме в отлично настроение, затова решихме да отпразнуваме Коледа тъй весело, както някога са празнували на корабите този голям празник.
Сутринта на Рождество Христово палубата бе почистена, всички струпани по нея предмети бяха вдигнати, след това бе измита и изтрита с пемза, също както на военните параходи.