Дяволския остров
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Бакалов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дяволския остров». Краткое содержание книги:
Никога през живота си не съм изпитвал по-голяма радост! Забелязах червено петно, не по-голямо от носна кърпичка. На края на една пръчка се вееше червеното платно, забито в тялото на кашалота. Със слаб глас извиках: „ура!“ Моят приятел беше също така слаб и отчаян, ала никога няма да забравя израза на лицето му в тази минута.
Скочих във водата и подадох на Кофън дървото и копието.
— Да! — възторжено извика той, възсядайки дървото и забелязвайки червеното знаме. — Да, разбира се. Това е нашият знак! Сега вече можем да се надяваме, че ще се спасим. Какъвто и да е, капитан Дринкуотър не е такъв човек, че да забрави Лидж Кофън.
Вече мислехме само за едно — по-скоро да стигнем до кита. Използвахме последните си сили и най-сетне стигнахме. Кофън заби копието си дълбоко в тялото на животното. Използвайки нашето дърво като опорна точка, покатерихме се на чудовищното животно.
Усещайки се в безопасност, тутакси се строполихме върху тялото му от изтощение. В този момент повече приличахме на трупове, отколкото на живи хора. Щом отново дойдохме на себе си, започнахме да обмисляме положението. Всъщност още не можехме да се надяваме на спасение. Когато отново бяхме в състояние да се движим, се покачихме на шията на кита, там, където беше забито знамето. Но каква изненада! Трима от нашите моряци бяха там. Сега целият екипаж от лодката беше налице с изключение на Бил. Всички лежаха като вцепенени. Възклицанията ни ги извадиха от това състояние, те станаха и си разменихме горещи поздрави и ръкостискания. По-късно ни разказаха какво се беше случило с тях. И тяхната история приличаше на нашата… И те като нас забелязали червения флаг и малко преди нас се настанили на кита.
Един от тях, щом забеляза отсъствието на Бил, попита:
— Всички сме тук освен Бил. Къде ли е той? Не знаете ли нещо за него?
Беше ми много неудобно да отговоря на този въпрос, още повече че питаха Лидж Кофън. Погледнах го. Нашите очи се срещнаха, а погледът му ме заклеваше да пазя тайната.
— Мисля, че се е удавил — уклончиво отговори Кофън. — И нас ни очакваше същата участ, ако не беше това парче от лодката, което ни помогна да се задържим над водата. Но разкажете, как вие стигнахте дотук?
Той се стремеше да отвлече вниманието им, да ги накара да забравят отсъствието на Бил.
Тяхната история не беше много дълга. Бяха преживели същото като нас. През цялото време след катастрофата се мъчели да бъдат заедно и били малко по-щастливи от нас, защото по-рано забелязали червеното знаме. Тъй като и тримата бяха много добри плувци, достигнали целта без каквато и да е помощ, ала сега бяха съвсем капнали. Радостните ни излияния скоро се замениха с меланхолия и ние сериозно се замислихме за по-нататъшната си участ. Какво ни очакваше? В края на краищата каква полза, че сме намерили трупа на кита? Не беше ли това само едно отлагане на гибелта, каквото понякога се дава на осъдените на смърт, без ни най-малка надежда за помилване… Ако някоя лодка или кораб не ни дойдат на помощ, ще загинем. Всичко беше против нас. Дъждът ни измокри съвсем, а след него падна гъста мъгла. Не откъсвахме поглед от хоризонта. За съжаление далекогледът на Кофън беше изчезнал в момента, когато се счупи лодката. Не виждахме нищо освен вълнуващото се море с прекрасен син цвят, ала за настой беше печален и еднообразен.
Настъпи коледната нощ. Каква нощ за петима нещастници, дето можеха да се смятат за забравени от Бога и от хората… Какъв мъчителен контраст между сегашното ни положение и онова, което можеше да бъде, ако не се бе появило това чудовище! Пребити от умора, примиращи от глад и жажда, ние дори не можехме да мислим за радостите на коледната нощ, нито за хубавото пиршество. Бяхме заети с нашето мрачно и зловещо настояще и още по-мрачно и зловещо бъдеще. Слънцето залезе. Въпреки мъчителния глад, имайки под себе си цяла планина от месо, все още не се решавахме да посегнем за късче и да го сложим в уста.
Глава пета
Спал съм дълбок сън. Природата вземаше своето, физическата умора ни наложи няколко часа почивка и пълна забрава. Когато най-после се събудих, моите другари бяха на крака. Лидж Кофън успя да се качи на най-високата частна кита. Той държеше в едната си ръка червеното знаме и се взираше в океана. Ние го следяхме с голямо безпокойство.