Дяволския остров
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Бакалов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дяволския остров». Краткое содержание книги:
— Пазете се от удара на опашката! — извика кормчията. — Сега тя ще се скрие във водата. Пазете се да не строши лодката!
Докато той говореше, кашалотът вдигна във въздуха цялата задна част на тялото си, изправи се перпендикулярно на водата, с главата надолу, и потапяйки се, изчезна от очите ни. Знаехме какво означава това и разбрахме, че ни очаква голяма опасност. С всички сили налегнахме веслата като хора, които искат да си спасят живота. Но вече беше много късно… След миг лодката получи силен удар, придружен от трясък. Стори ми се, че нещо се троши, а аз излитам нагоре. Едва осъзнах това, когато почувствах, че падам надолу, после, че се потапям във водата, и то така дълбоко, щото едва не се задуших. По това колко дълбоко потънах във водата, разбрах, че преди съм бил изхвърлен високо във въздуха. След миг отново бях на повърхността. Отворих очи и се огледах, за да видя къде е лодката. Нямаше я! А какво ли стана с другарите ми? Наоколо нямаше никаква следа нито от лодката, нито от екипажа й… Дори кашалотът беше изчезнал в дълбините. Бях сам сред безбрежния простор, бях сам или поне така ми се струваше. Вятърът, който духаше, започна да се усилва, повърхността на морето се покри с вълни. Ту тук, ту там по гребените им се показваше пяна. Не можех и не можех да видя остатъците от нашата лодка. Бях уверен, че тя е разбита на парчета и моите другари са паднали в морето. Всички знаеха да плуват и може би сега като мен се бореха с вълните. Извиках, колкото ми позволяваха силите. Отговор не последва. Голяма морска птица с крясък прелетя над мен. От време на време напрягах сили, за да се повдигна колкото се може по-високо и да огледам морето.
Спомних си, че когато убихме кашалота, към нас бързаха две лодки. Надеждата за помощ ме ободри. След като огледах мястото, където ние бяхме ударени, заплувах в посоката, в която смятах, че ще намеря „Летящият облак“. Ала скоро разбрах, че надеждите ми са глупави. Невъзможно беше с плуване да достигна кораба. Когато привършвахме с лова на кашалота, силуетите на лодките едва се виждаха. А докато преследвахме женската, нашата лодка съвсем се отдалечи. „Летящият облак“ беше много далече. Не бих могъл да го достигна дори ако ме водеше небесна звезда или огньове, запалени на мачтите. Слънцето залязваше. Пресметнах, че до кораба трябваше да има най-малко двадесет километра. Двадесет километра плуване! За нищо на света не ще мога да ги измина. Започнах да се отчайвам. Направих усилия да хвърля последен поглед на разпенените водни гребени. Очите ми не виждаха нищо друго освен вълни и само вълни… Обърнах се по гръб, този път в пълно отчаяние. Вече ми беше безразлично дали ще продължа да плувам, или ще изчезна в бездните на океана…
Отчаян, дълго лежах почти неподвижно, като правех само леки движения, за да се задържам на повърхността. Но много добре си спомням това, което ме извади от безразличието. Това беше трупът на човек, дори забелязах голяма рана, нанесена с хладно оръжие. Вълната го пренесе покрай мен, ала аз видях само гърба му. След малко го видях целия, видях дори и лицето му. Веднага познах Бил, нашия кормчия. Обхванат от ужас при това страшно зрелище, се обърнах настрани, но се намерих лице с лице с друг моряк. Той беше жив. Забелязах го на повърхността, потопен до гърди, сякаш се държеше за нещо. Висока вълна го издигна и тогава открих, че беше възседнал дебело дърво. Нямаше съмнение, че това бе остатък от нашата разбита лодка. Човекът беше самият Кофън. В едната си ръка още държеше копието, с което се готвеше да удари кашалота в момента, когато лодката се разби. Това копие бе стар образец и съвсем случайно попадна у нас. В единия си край беше много широко и сега Кофън го използваше вместо гребло. Не можах да се сдържа, извиках радостно и заплувах право към Лидж Кофън.
Смятах се вече за спасен! Ала достатъчни бяха само няколко мига, за да разбера, че се мамя. Когато доближих ла такова разстояние, че вече можех добре да виждам лицето му, забелязах, че той искаше да избегне срещата с мене. Започна усилено да гребе, за да увеличи разстоянието между нас. Челото му се помрачи, а на лицето му се четяха думите: „Нямам работа с теб!“
Но аз бях в положение, което не ми позволяваше да се колебая. Отнасяше се до спасяване на живота и аз не желаех да пропусна този единствен случай. Отново събрах сили и заплувах към дървото. Стремях се към него така, сякаш това беше брегът. Той забеляза устрема ми, престана да гребе с копието и го вдигна над главата си. Ако все още не бях разбрал какво означаваше този жест, то думите му разсеяха всякакво съмнение.