Приказки от Землемория [Tales from Earthsea - bg]

— Изкъпи се поне! — каза му тя.

Знаеше колко се е вмирисал и й благодари.

— Какво ти плаща Елшата за всичко това? — попита го тя начумерено, докато водата се топлеше. Все още беше възмутена и говореше по-рязко от обикновено.

— Не знам.

Тя зяпна и го изгледа.

— Не си казал цена?

— Да кажа цена? — избухна той. После си спомни кой не трябваше да бъде и каза унило: — Не. Не съм.

— Наивник — изсъска Дара. — Ще ти съдере кожата. — Изля котела с вдигащата пара вода в коритото. — Той има слонова кост. Кажи му да е в слонова кост. Стоял си там десет дни гладен на студа, да му лекуваш говедата! Сан има само медници, но Елшата може да ти плати в слонова кост. Извинявай, че ти се бъркам в работата. — Изхвърча през вратата с две ведра към кладенеца. Нямаше да използва преварена вода за нищо на света. Умна беше, и добра. Защо толкова дълго беше живял сред хора, които не бяха добри?

— Ще видим — каза му Елшата на другия ден, — стига животните ми да се изцерят. Ако преживеят зимата, таквоз, ще знаем, че церовете са хванали, ако са здрави, демек. Не че се съмнявам, ама така е честно, нали? Не бихте искали да ви платя каквото съм си наумил, тъй де, пък после цярът да не хване и накрая всички животни да ми измрат. Но няма и да ви искам да чакате толкоз време, без да ви се плати, не. Тъй че ето ви предплата, таквоз, за всеки случай, и сме чисти засега, нали?

Парите дори не бяха в кесия, както е редно. Ириот трябваше да си протегне ръката, а собственикът отброи в шепата му пет медни петака, един по един.

— Тъй! Сега сме на чисто! — каза той бодро. — И може би ще нагледате телците ми, в пасището при Дълъг вир, утре, да речем.

— Не — отвърна Ириот. — Стадото на Сан е много закъсало. Нужен съм там.

— О, не, не сте, майстор Отак. Докато бяхте на източните пасища, дойде един заклинател, дохождал е тук и преди, от южния бряг, и Сан го нае. Ще работите за мен и ще ви платя добре. С нещо по-добро от мед, може би, ако животните ми се оправят!

Ириот не каза нито да, нито не, а си тръгна мълчаливо. Елшата го изгледа, изплю се на земята и промърмори:

— Да не дава дано!

Тревогата се надигна в ума на Ириот, както не беше се надигала, откакто бе дошъл на Високото блато. Опита се да я надмогне. Някакъв мъж на силата бе дошъл да лекува добитъка, друг мъж на силата. Но заклинател, беше казал Елшата. Не магьосник, нито маг. Само лечител, лечител на говеда. „Не е нужно да се боя от него. Не се налага да се боя от силата му. Не ми трябва силата му. Трябва само да го видя, да се уверя, да съм сигурен. Ако прави това, което и аз правя тук, лошо няма. Можем да работим заедно. Стига да прави каквото правя аз. Стига да използва само чародейство и да не крои зло. Като мен.“

Тръгна по дългата улица на Чисти кладенци за къщата на Сан, която беше по средата, срещу кръчмата. Сан, попарен от грижи тридесет и няколко годишен мъж, говореше на вратата с някакъв непознат. Като видяха Ириот, двамата се спогледаха неспокойно. Сан влезе в къщата, непознатият влезе след него.