Приказки от Землемория [Tales from Earthsea - bg]

— Седни — каза му тя. Той седна, но отвътре го гризеше.

— Как можеш да лекуваш, като си болен? — каза тя.

— Как иначе?

Но засега се поуспокои и загали сивата котка. Влезе брат й.

— Ела за малко навън — рече й, като видя, че лечителят е задрямал на пейката. Тя излезе с него навън.

— Тоя не го искам повече тука — каза Зърньо, решил да се прави на господар на къщата й, с черния белег на челото от снощи, с подути очи и треперещи ръце.

— Къде ще идеш?

— Той трябва да си иде.

— Тази къща е моя. Къщата на Брен. Той остава. Върви си или остани, твоя работа.

— Моя работа е и кой остава, и кой си заминава, и си заминава той. Не си чула всички приказки из селото. Всички разправят, че трябва да се маха. Не е читав.

— О, да, след като им изцери половината стада и му платиха шест медника за това, крайно време е да се маха, точно така! Ще го държа тука, колкото аз реша, и толкоз.

— Няма да ни купуват млякото и сиренето — изхленчи Зърньо.

— Кой го казва?

— Жената на Сан. Всички жени!

— Тогава ще карам сиренето до Орейби — рече тя — и ще го продавам там. И от малко приличие, братко, измий си я тая рана и си смени поне ризата, че миришеш на бъчва. — И тя се върна в къщата. — Ох, ох! — проплака и избухна в сълзи.

— Какво има, Емер? — попита лечителят и извърна слабото си лице и странните си очи към нея.

— Ох, няма да се оправи, знам си аз, по-лошо ще става. Не можеш се оправи с един пияница. — Изтри очите си с престилката. — Тебе това ли те съсипа, пиенето?

— Не — отвърна той, без да се обиди. Сигурно не я разбра.

— Разбира се, че не е. Ще ме прощаваш.

— Може би пие, за да се опита да стане друг човек — каза той. — Да се промени…

— Той пие, защото пие — отвърна тя. — С някои е само това и нищо друго. Аз ще съм в мандрата. Ще заключа външната врата. Навъртат се… странници се навъртат наоколо. А ти си отдъхни. Вън е студено.

Искаше да е сигурна, че ще остане вътре на топло, далече от белята, и че никой няма да дойде да го безпокои. После щеше да прескочи до селото, да поприказва с някои от по-разумните хора и да сложи край на тия глупави приказки, ако може.

След като го направи, жената на Елшата Тауни и още няколко души се съгласиха с нея, че свадата между двамата заклинатели заради работата не е нито нещо ново, нито толкова необичайно, че да се занимават повече с нея. Но Сан и жена му, както и вечните посетители на кръчмата, не искаха да престанат — това беше единственото интересно нещо, за което можеха да приказват до края на зимата, освен за измиращия добитък.