Приказки от Землемория [Tales from Earthsea - bg]
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Серия: Землемория #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Приказки от Землемория [Tales from Earthsea - bg]». Краткое содержание книги:
Тя го сложи да легне, смъкна му обущата и го остави да спи. Зърньо се прибра късно, по-пиян от обикновено, тъй че падна и си одра челото в ръжена. Разкървавен и кипнал от яд, той заповяда на Дара да ижжрита жжаклинядея от ххъщата, веднага, навън. После повърна в пепелта, падна и заспа върху огнището. Тя го домъкна до постелята му, свали му обущата и го остави да спи. Отиде да нагледа другия. Изглеждаше трескав и тя опря ръка на челото му. Той отвори очи и се вгледа безизразно в нейните.
— Емер — промълви и отново притвори очи.
Тя ужасена се дръпна от него.
Лежеше в леглото си, в тъмното, и мислеше: „Познавал е магьосника, който ми даде име. Или аз съм си казала името. Може да съм го казала гласно, на сън. Или някой му го е казал. Но никой не го знае. Никой не знаеше името ми, освен магьосника и майка ми. Само че те са мъртви, мъртви са… Казала съм го насън…“
Но знаеше, че не е.
Стоеше с малкия газеник в ръка и светлината от него струеше между пръстите й и позлатяваше лицето й. Беше казал името й. Тя му даде сън.
Той спа до късно сутринта и се събуди като от болест, отпаднал и тих. Неспособна беше да се бои от него. Разбра, че той няма спомен за случилото се в селото, за другия чародей, не помнеше дори за шестте медни петака, които тя намери пръснати върху завивката — сигурно ги беше държал в стиснатата си ръка през цялото време.
— Елшата трябва да ти ги е дал — каза тя. — Оная стипца!
— Казах, че ще се погрижа за животните му при… при пасището между реките, там ли беше? — промълви той с безпокойство — онзи поглед като на подгонен звяр отново се появи в очите му — и се надигна от пейката.
— Седни — каза му тя. Той седна, но отвътре го гризеше.
— Как можеш да лекуваш, като си болен? — каза тя.
— Как иначе?
Но засега се поуспокои и загали сивата котка. Влезе брат й.
— Ела за малко навън — рече й, като видя, че лечителят е задрямал на пейката. Тя излезе с него навън.
— Тоя не го искам повече тука — каза Зърньо, решил да се прави на господар на къщата й, с черния белег на челото от снощи, с подути очи и треперещи ръце.
— Къде ще идеш?
— Той трябва да си иде.
— Тази къща е моя. Къщата на Брен. Той остава. Върви си или остани, твоя работа.
— Моя работа е и кой остава, и кой си заминава, и си заминава той. Не си чула всички приказки из селото. Всички разправят, че трябва да се маха. Не е читав.
— О, да, след като им изцери половината стада и му платиха шест медника за това, крайно време е да се маха, точно така! Ще го държа тука, колкото аз реша, и толкоз.
— Няма да ни купуват млякото и сиренето — изхленчи Зърньо.
— Кой го казва?
— Жената на Сан. Всички жени!
— Тогава ще карам сиренето до Орейби — рече тя — и ще го продавам там. И от малко приличие, братко, измий си я тая рана и си смени поне ризата, че миришеш на бъчва. — И тя се върна в къщата. — Ох, ох! — проплака и избухна в сълзи.
— Какво има, Емер? — попита лечителят и извърна слабото си лице и странните си очи към нея.
— Ох, няма да се оправи, знам си аз, по-лошо ще става. Не можеш се оправи с един пияница. — Изтри очите си с престилката. — Тебе това ли те съсипа, пиенето?
— Не — отвърна той, без да се обиди. Сигурно не я разбра.
— Разбира се, че не е. Ще ме прощаваш.
— Може би пие, за да се опита да стане друг човек — каза той. — Да се промени…
— Той пие, защото пие — отвърна тя. — С някои е само това и нищо друго. Аз ще съм в мандрата. Ще заключа външната врата. Навъртат се… странници се навъртат наоколо. А ти си отдъхни. Вън е студено.
Искаше да е сигурна, че ще остане вътре на топло, далече от белята, и че никой няма да дойде да го безпокои. После щеше да прескочи до селото, да поприказва с някои от по-разумните хора и да сложи край на тия глупави приказки, ако може.
След като го направи, жената на Елшата Тауни и още няколко души се съгласиха с нея, че свадата между двамата заклинатели заради работата не е нито нещо ново, нито толкова необичайно, че да се занимават повече с нея. Но Сан и жена му, както и вечните посетители на кръчмата, не искаха да престанат — това беше единственото интересно нещо, за което можеха да приказват до края на зимата, освен за измиращия добитък.