Приказки от Землемория [Tales from Earthsea - bg]

Той се пробуди както винаги, в стаята си в Големия дом. Не разбра защо таванът е нисък, а въздухът мирише свежо, но и малко на вкиснало, и защо отвън мучат говеда. Трябваше да полежи неподвижно, за да се върне на онова друго място и в онзи друг човек, чието прозвище не можеше да си спомни, макар да го беше споменал предната нощ — на една юница или на жена. Истинското си име знаеше, но то не му вършеше работа нито там, където беше сега, нито никъде. Имаше някакви черни пътища и стръмни склонове, и една огромна зелена земя, проснала се пред него, прорязана от реки и потоци с блеснали води. Духаше студен вятър. Тръстиките свиреха, а младата юница го бе превела през потока и Емер му бе отворила вратата. Той беше разбрал името й още щом я видя. Но трябваше да използва някое друго име. Не биваше да я нарича по име. Трябваше да си спомни с какво име му беше казала да я нарича. И той не биваше да е Ириот, въпреки че беше Ириот. Може би след време щеше да стане друг човек. Не; това беше грешно; трябваше да си е този човек. Краката на този човек боляха и стъпалата боляха, разранени и отек-ли. Но леглото беше добро, пухено легло, топло, и все още не му се налагаше да става. Той подремна малко, отнасяйки се далече от Ириот.

Когато най-сетне стана, се зачуди колко ли е остарял и погледна ръцете си да види дали е на седемдесет. Все още изглеждаше на около четиридесет, макар да се чувстваше на седемдесет и да се движеше като на толкова, треперейки. Облече си дрехите, колкото и да бяха мръсни от дългите дни пътуване. Под стола имаше обувки, позахабени, но добри, здрави обувки, и плетени вълнени чорапи към тях. Той навлече чорапите върху разранените си стъпала и изкуцука до кухнята. Емер стоеше до големия умивалник и развиваше нещо тежко, увито в кърпа.

— Благодаря ви за чорапите и за обувките — каза той и докато изказваше благодарността си за дара й, си спомни всекидневното й име, но добави само — стопанке.

— Няма нищо — отвърна тя и набута онова, което държеше, в голяма глинена купа, а после изтри ръцете си в престилката.

Той нищо не разбираше от жени. Не беше живял при жени от десетгодишен. Беше се боял от тях, жените, които му подвикваха да се дръпне от пътя им в оная голяма кухня, преди толкова време. Но откакто бе тръгнал да пътува из Землемория, беше срещал жени и намираше, че не е трудно да е с тях; като с животни: вървяха си по работата, без да му обръщат много внимание, освен ако не ги изплашеше. Стараеше се да не го прави. Нито желание имаше, нито причина да ги плаши. Не бяха мъже.