Приказки от Землемория [Tales from Earthsea - bg]

Дара беше в мандрата, тъкмо беше приключила с вечерното доене. Тъкмо цедеше млякото и подреждаше тавите.

— Стопанке — извика някой при вратата, а тя помисли, че е лечителят, и отвърна:

— Ей сегичка, да свърша с това. — А после се обърна, видя пред себе си непознат и за малко да изтърве тавата. — Ох, стреснахте ме! Е, какво има?

— Търся постеля за през нощта.

— Не. Съжалявам, но вече имаме гост, и брат ми, и аз. Може би Сан, в селото…

— Те ме пратиха тук. Казаха: „Всички чужденци в един кюп“. Странникът беше тридесет и няколко годишен, с открито лице и приятна външност, облечен просто, въпреки че якият кон зад него беше добър.

— Настанете ме в обора, стопанке, и ще е наред. То конят ми повече има нужда от ясла, умори се. Ще преспя в плевника, а утре заран си тръгвам. Да спиш при кравите е удоволствие в такава студена нощ. С радост ще ви платя, стопанке, ако стигат два медника. Казвам се Ястреб.

— Аз съм Дара — отвърна тя малко объркана. Но човекът й допадна. — Е, добре. Приберете коня и се погрижете за него. Ей там е кладенецът, сено има много. После елате в къщата. Мога да ви предложа млечна супа. И един петак стига, благодаря.

Не изпита охота да го нарече „господине“, както се обръщаше към лечителя. У тогова не се долавяше нищо господарско. Не беше видяла крал, като го видя при другия.

Когато приключи работата си и влезе в къщата, новият, Ястреб, беше приклекнал пред огнището и с вещина разпалваше огъня. Лечителят спеше в стаята си. Тя надникна и притвори вратата.

— Не е много добре — каза тихо на новия гост. — Лекуваше говедата, ей на изток по блатото, на студеното, дни наред, и се е съсипал.

Когато се разшета из кухнята, Ястреб й помогна, при това съвсем свойски, и тя започна да се чуди дали всички мъже от другите краища на света са по-оправни в къщната работа от тукашните, на Блатото. Разговорът с него течеше непринудено и тя му разказа за лечителя, тъй като за себе си нямаше какво толкова да разправя.

— Да използват заклинател, а после да го охулят, че им е бил полезен — рече тя. — Не е справедливо.

— Но той ги е изплашил някак, нали?

— Сигурно. Беше дошъл друг лечител, идвал е и преди. Не го бива много, доколкото мога да съдя. Не можа да помогне на кравата ми със засъхналото виме преди две години. А мехлемът му си е чиста свинска мас, заклевам се. Та той казал на Отак — взимаш ми работата. Може и Отак нещо да му е отвърнал. Ядосали се и може да са си направили по някое и друго черно заклинание. Предполагам, че Отак е направил. Ама не му е направил никаква злина, самият той паднал в несвяст. А сега нищо не помни за това, пък другият си отишъл по живо по здраво, без да пострада. И казват, че всяко животно, което пипнел, си стои на крака, здраво. Десет дни изкара горе на вятъра и дъжда, да пипа животните и да ги цери. И знаете ли какво му даде говедарят? Шест петака! Чудно ли е тогаз, че е бил малко ядосан? Но не казвам, че… — Замълча да подбере думите си и продължи: — Не казвам, че не е малко особен, понякога. Като всички заклинатели, така си мисля. Може би така си е редно, като си имат работа с разни сили и зли неща. Но е свестен човек, и добър.