Приказки от Землемория [Tales from Earthsea - bg]

— Дано ви спори — каза той мрачно.

С кравите й се оправяше чудесно. Когато беше тук и й трябваше помощ, заемаше мястото на Зърньо и докато тя си бъбреше и се смееше с приятелката си Тауни, той се чувстваше по-свойски с кравите от старото куче на Брен.

— Приказва им, и ти се кълна, че го разбират какво им говори. А юницата върви след него като паленце.

Каквито и да ги вършеше горе по пасищата с говедата, говедарите започнаха да го уважават. Разбира се, те щяха да се вкопчат във всяко обещание за помощ. Половината стадо на Сан беше измряло. Елшата не искаше да каже колко глави е загубил. Навсякъде имаше трупове добитък и ако не беше времето студено, цялото Блато щеше да вони на гниеща леш. Водата не беше годна за пиене, освен ако не я превариш цял час; пиеше се само от кладенците — от нейния тук и от другия в селото, дал име на мястото.

Една заран един от краварите на Елшата спря коня си пред двора; водеше оседлан катър.

— Елшата рече, че майстор Отак може да го язди, щото до Източни поля е десет-дванайсет мили.

Гостът й излезе от къщата. Беше светла, мъглива утрин, блатата се бяха скрили под блесналите от слънцето изпарения. Анданден се рееше над мъглите, огромен, разяден контур на северното небе.

Лечителят нищо не каза на краваря, а отиде направо при катъра, всъщност муле, излязло от ослицата на Сан и белия кон на Елшата. Беше белезникаво и на петна, младо и с хубава муцуна. Отиде и му поговори една минута, каза му нещо в голямото нежно ухо и го потърка по темето.

— Това прави — каза краварят на Дара. — Приказва им.

Каза го с насмешка, пренебрежително. Беше един от приятелите на чашка на Зърньо в кръчмата, съвсем приличен младеж за кравар.

— Лекува ли добитъка? — попита тя.

— Е, не може да махне чумата наведнъж. Но май може да излекува едно животно преди да почне да залита. А онез, дето още не ги е ударило, вика, че ще ги опази. Затуй господарят го праща по всички пасища, да направи каквото може да се направи. Твърде късно е за повечето.

Лечителят провери такъмите, разхлаби един ремък и се качи в седлото — малко непохватно, но мулето не възрази. Извърна дългия си, бял като сметана нос и красивите си очи да погледне ездача си. Той се усмихна. Дара не го беше виждала усмихнат досега.

— Тръгваме ли? — каза той на краваря и той веднага пое, махна на Дара и изсумтя на кобилката си. Лечителят подкара след него. Мулето стъпваше плавно с дългите си крака, а белотата му засия под утринното слънце. Дара си помисли, че все едно гледа някои принц да си отива, като от някоя приказка, тези две яхнали фигури, които навлизаха в светлата мъгла през смътния сумрак на зимните поля, стопиха се в светлината и изчезнаха.