![Приказки от Землемория [Tales from Earthsea - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Приказки от Землемория [Tales from Earthsea - bg]
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Серия: Землемория #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Приказки от Землемория [Tales from Earthsea - bg]». Краткое содержание книги:
— Искате ли прясна извара? Добра е за закуска.
Тя го изгледа, но не продължително, без да среща погледа му. Като животно, като котка беше, измери го, но без да го предизвиква. Котка имаше, голяма и сива, клекнала край огнището и загледана във въглените. Ириот взе паницата и лъжицата, които жената му подаде, и седна на пейката. Котката скочи до него и измърка.
— С нея внимавайте — рече жената. — С повечето хора е враждебна.
— Заради изварата е.
— Може би познава лечителя.
Беше толкова мирно тук, с жената и котката. Беше дошъл в добра къща.
— Навън е студено — каза тя. — Тая заран заледи. Ще продължавате ли днес?
Той помълча. Беше забравил, че трябва да отговаря с думи.
— Бих останал, ако може. Бих останал тук.
Забеляза усмивката й, но беше и разколебана, а след малко каза:
— Ами, добре сте дошъл, господине, но трябва да ви попитам дали ще можете да платите нещо?
— О, да — отвърна той смутено, стана и се върна с куцукане до спалнята за кесията си. Извади от нея монета — малка златна енладска крона.
— Поне за храната и огъня, нали разбирате, торфът толкова е поскъпнал напоследък — говореше тя, и тогава погледна какво й предлага.
— О! — възкликна и той разбра, че е сбъркал.
— Никой в селото няма да може да размени това — рече тя и за миг го погледна в лицето. — Цялото село наведнъж не може да смени това! — каза и се засмя. Всичко беше наред, само дето думата „смени“ закънтя в главата му.
— Но тя не е подменена — каза той и разбра, че тя няма предвид това. — Прощавайте. Ако остана за месец, за зимата, това ще стигне ли? Ще ми трябва място, където да отседна, докато се занимавам с животните.
— Приберете си я — рече тя, пак се засмя и махна с ръка.
— Ако можете да изцерите говедата, говедарите ще ви платят и тогаз ще можете да ми платите. Да го наречем осигуровка, ако щете. Но я приберете, господине! Свят ми се завива, като я погледна… Зърньо — рече тя, когато вратата се отвори и с дъха на студения вятър влезе сакат мършав мъж, — господинът ще остане при нас, докато лекува животните… да му спори дано! Дал ни е осигуровка. Тъй че ти ще спиш в къта до комина, а той в стаята. — Това е брат ми Зърньо, господине.
Зърньо наведе вдървено глава и измърмори нещо. Очите му бяха мътни. На Ириот му се стори, че е отровен. Щом излезе отново навън, жената се приближи и му каза тихо, но твърдо:
— Нищо му няма, само пиенето, но у него почти нищо не е останало, освен пиенето. Изяде му почти целия ум и повечето от онова, което имаме. Тъй че, нали разбирате, приберете си парите да не ги вижда, господине. Няма да дойде да ги търси. Но ако ги види, ще ги вземе. Нали разбирате, често не знае какво прави.
— Да — каза Ириот. — Разбирам. Вие сте добра жена. — Говореше за него, за това, че не знае какво прави. Прощаваше му. — Добра сестра — каза той. Думите бяха толкова нови за него, думи, които никога досега не беше изричал, дотолкова, че си помисли, че ги е казал на Истинската реч, на която не трябваше да говори. Но жената само сви рамене с начумерена усмивка.
— Някой път ще му счупя главата на тоя глупак — закани се тя и отново се захвана с работата си.
Не беше разбрал колко е уморен, докато не намери подслон. Целия ден прекара в дрямка при огъня със сивата котка, докато Дара шеташе; предлагаше му на няколко пъти храна — бедняшка, груба храна, но той я изяждаше до последния залък, бавно и с наслада. Вечерта брат й излезе и тя отрони с въздишка:
— Сега ще навърти още една дълга сметка на вересия в кръчмата, като им каже, че си имаме наемател. Не че вие сте виновен.
— О, да — каза Ириот. — Вината е моя. — Но тя му прости; а сивата котка се притискаше до бедрото му, унесена в сънища. Котешките сънища стигнаха до ума му, в ниските поля, където той говореше с животните, тъмните места. Там скочи котката, а след това бе само мляко и дълбоката, тиха възбуда. Нямаше там никаква вина, само превелика невинност. Нямаше там нужда от думи. Там нямаше да го намерят. Не беше тук, за да търси. Тук нямаше нужда да се изрича каквото и да било име. Никого нямаше освен нея, и сънуващата котка, и примигващия пламък на огъня. Минал беше през мъртвата планина по черни пътища, ала тук потоците бавно течаха сред пасищата.
Беше луд и тя не знаеше какво я бе прихванало, да му позволи да остане, но в същото време не можеше да се бои от него, нито да го подозира. А и имаше ли значение дали е луд? Държеше се добре, сигурно е бил мъдър човек преди време, преди да го сполети каквото там го беше сполетяло. Пък и не беше съвсем луд. Луд, ама откъслечно, само в отделни мигове. Нищо у него не-беше цяло, дори лудостта му. Не можеше да си спомни името, което й беше казал и пред хората в селото каза да го наричат Отак. Сигурно и нейното име не можеше да си спомни; винаги я наричаше „стопанке“. Но може би това беше от учтивост. Тя го наричаше „господине“, от учтивост, а и защото нито Овраг, нито Отак му отиваха. Отак, беше чувала тя, било някакво животинче с остри зъби и без глас, но на Високото блато такива животни нямаше.