Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Филипина Филипова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)». Краткое содержание книги:
— Толкова ли е лошо, Хенри?
— И все по-лошо става, но няма значение. Така или иначе, е дошло време да се местя. Минат ли пет години, взимай четката за зъби, купи си нови чорапи и започвай отначало — винаги така съм казвал. Можеш ли да ме вземеш при тебе, синко? Знам, знам. Там сте все бели. Но аз съм сляп, така че не виждам каква е разликата.
— Мога да ти отстъпя гаража, където пиша. Имаш го!
— О, Господи, небесата пак са милостиви към мен — Хенри се облегна назад и попипа устата си. — Това усмивка ли е? Става въпрос само за два дни! — добави той бързо. Баджанакът ще дойде от Ню Орлиънс да си ме прибере вкъщи. Та ще се отърва…
Спря да се усмихва и се приведе напред:
— Пак ли ще душим някого подмишниците?
— Не точно под мишниците, Хенри. Но е нещо подобно.
— Надявам се, не съвсем.
— По-лошо е. Можеш ли да тръгнеш веднага? Никак не ми харесва, че така те притеснявам, Хенри. Наистина съжалявам, че те викам толкова късно през нощта.
— Е, синко — усмихна се кротко Хенри, — нощта и денят са за мен слухове, които съм чувал в детството си.
Стана и опипа пътя си.
— Чакай да си намеря бастуна. Той ми е зрението.
54
Кръмли, слепият Хенри и аз пристигнахме на гробищата точно в полунощ.
Погледнах вратите и се поколебах.
— Той е там — кимнах към камъните отвътре. — Звяра изтича там онази вечер. Какво ще стане, ако го срещнем?
— Нямам представа — каза Кръмли и влезе.
— Защо не, по дяволите? — промърмори Хенри.
И ме остави сам, през нощта, на пустата улица.
Настигнах ги.
— Спрете да вдъхна въздух — каза Хенри. — О, да, наистина сме на гробищата!
— Притеснява ли те това?
— Глупости. Мъртъвците за нищо не ги бива. Живите ми тормозят съня. Да ви кажа ли как познах, че не сме в най-обикновена градина? В една градина се смесват много аромати, а на гробищата има най-вече туберози, от погребенията. Винаги съм мразел тая миризма. Как се справям, детективе?
— Отлично — каза Кръмли и ни бутна към затъмнената част, — но ако се забавим, някой ще си помисли, че си търсим гробар и сам ще свърши тази работа. Хайде!
Спусна се бързо между хилядите млечнобели надгробни камъни.
Къде си, Звяр? — помислих си аз.
Погледнах към колата на Кръмли и ми се стори, че оставям след себе си най-добрия си приятел.
— Още не сте ми казали. За какво ви е един слепец на гробищата? Имате нужда от обонянието ми?
— От теб и от баскервилското куче — каза Кръмли. — Насам.
— Не се докосвайте до нищо — предупреди Хенри. — Имам нос на куче, но гордост на котка. Пазете се. Около нас е Смъртта.
Поведе ни между гробовете, почуквайки вляво и вдясно, сякаш се опитваше да разкъса нощта и да запали искри там, където никога не е имало.
— Как се справям? — прошепна той.
Застанах до него между мраморните плочи с имена и дати, обрасли с трева.
Хенри подуши въздуха.
— Мирише ми на голям камък. Я да видим. Да прочетем Брайловото писмо.
Прехвърли бастуна в лявата си ръка и попипа издълбаните букви на вратата на гробницата в гръцки стил.
Пръстите му потрепнаха върху началното „А“ и замръзнаха над последното „Т“.
— Знам това име — каза Хенри, превъртайки мислено лентата на минатото. — Това не беше ли великият, отдавна починал собственик на студиото от другата страна на стената?
— Да.
— Шумният мъж, който присъстваше на всичките им заседания? Сам поемал биберона, сам си сменял пелените, уволнил учителката в детската градина, на седем годинки, изпратил десет момчета при бавачката си на три години, тичал след момичетата още на осем, хванал ги на девет, купил паркинг на десет години, а студиото — на дванайсетия си рожден ден, когато баща му починал, завещавайки му Лондон, Рим и Бомбай. За този ли става дума?
— Хенри — въздъхнах аз, — ти си чудесен.
— Затова се живее трудно с мен — призна тихо Хенри. — Е?
Протегна се пак към името и към датата под него.
— 31 октомври. Празникът на Вси светии! Преди двайсет години. Как ли се чувстваш, след като си бил мъртъв толкова дълго? Хм. Трябва да го попитаме. Носите ли някакви инструменти?
— Лоста от колата — каза Кръмли.
— Добре… — Хенри простря ръка. — Но, по дяволите… — пръстите му се движеха по вратата на гробницата.
— Велики Боже! — възкликна той.
Вратата се завъртя на добре смазаните си панти. Не бе ни най-малко ръждясала! Ни помен от шум!
— Господи, Исусе! Къщата е отворена! — Хенри бързо отстъпи назад. — Нали нямате нищо против, след като сте по-читави от мен — влезте първо вие.
Докоснах вратата. Тя се плъзна още по-настрани.