Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Филипина Филипова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)». Краткое содержание книги:
Обърна се и тръгна нанякъде.
— Луд! Абсолютно луд! — изкрещях аз и се заизкачвах към входа на катедралата.
Постоях няколко секунди пред отворената врата и замръзнах на място.
Защото чух отвътре да се разнася сумтене, после стон и накрая — някакъв плющящ звук.
— Докторе?!
Влязох, но не можах да видя нищо.
— Докторе?
Някъде високо мина огромна сянка.
Напомни ми за тялото на Рой, окачено на Сцена 13.
— Докторе?!
Беше си отишъл.
Стори ми се, че виждам две обувки да се плъзгат все по-нависоко.
— Докторе!
Нещо се стовари върху пода на катедралата.
Един черен чехъл.
— О, Боже! — изпищях аз.
Отстъпих назад и видях дълга сянка, провесена високо горе.
— Докторе? — неволно повторих и аз.
52
— Дръж!
Кръмли хвърли една десетдоларова банкнота на шофьора на таксито ми, който я улови, изсвири с клаксона и потегли.
— Също като на филм! — каза Кръмли. — Хвърляш парите на шофьора и не си получаваш рестото. Кажи благодаря!
— Благодаря!
— Господи… — Кръмли внимателно ме огледа. — Влизай вътре. И изпий това — подаде ми една бира.
Разказах му за катедралата, за д-р Филипс, за сянката и за черния чехъл, тупнал в прахта.
— Видях го с очите си. Вече съвсем се обърках — завърших аз. — Студиото се затваря. Мислех доктора за злодей, но май е станал жертва на другите злодеи. Досега не е открит труп. Горкият доктор. Ох, какво говоря? Никога не съм го обичал.
— За Бога, не се опитвай да ми пробуташ кръстословицата на „Ню Йорк Таймс“, след като знаеш, че едва се справям с тази от „Дейли Нюз“. Влачиш разни трупове из къщата ми като котка, доволна от плячката си. Всеки адвокат би те изхвърлил през прозореца. Всеки съдия би те цапнал по главата с чукчето си. Психиатрите биха се отказали да ти приложат дори и шокова терапия. Можеш да разпръснеш тоя зелен хайвер по целия булевард — не биха те арестували дори за замърсяване на околната среда.
— Да — отвърнах потиснато аз.
Телефонът.
Кръмли ми го подаде.
Гласът от другата страна каза:
— Търсят го навсякъде този негодник. В ада ли е или в рая…
— И все се измъква, нали? — изкрещях аз.
Захвърлих слушалката, сякаш в нея имаше бомба. После пак я грабнах.
— Къде си? — изревах аз.
Прищракване. Сигнал.
Кръмли долепи ухо до слушалката и поклати глава.
— Рой ли беше?
Кимнах, втренчен в стената.
Захапах кокалчетата на пръстите си и се опитах да предвидя развоя на събитията.
Очите ми се напълниха със сълзи.
— Той е жив, наистина е жив!
— Спокойно — каза Кръмли и тикна втора бутилка в ръката ми. — Наведи глава.
Замасажира тила ми. Сълзите се търкаляха по носа ми.
— Жив е, слава Богу.
— Защо не се обади по-рано?
— Може би се е страхувал — имах чувството, че говоря на пода. — Както ти казах, затварят студиото. Може би е искал да го мисля за мъртъв, за да не си навличам неприятности. Сигурно знае повече неща за Звяра от нас.
Трепнах.
— Затворени очи, затворена уста — нареждаше Кръмли и продължаваше да ме мачка.
— О, Боже, той е в капан и не може да избяга. Или не иска. Крие се някъде. Трябва да го спасим!
— Ще спасим задника ми. Къде се намира? В Бостън или в задния двор? В Уганда или на площадка 40? В театъра „Форд“? Ще им послужим само за пушечно месо. Има поне деветдесет и девет възможни скривалища, а ние ще тичаме пред очите на всички и ще го призоваваме да се покаже, за да го убият. ТИ върви в студиото!
— … каза Кръмли пъзльото.
— Внимавай!
— Ох, ще ми строшиш врата!
— Време ти е да наваксаш!
Мачкаше ли мачкаше, докато превърне всичките ми мускули и сухожилия в топло желе.
— Е, какво ще правим? — попитах аз.
Кръмли ме стисна здраво.
— Остави ме да помисля, по дяволите!
След малко измърмори:
— Няма причина за паника. Ако Рой е тук, ще трябва внимателно да проверим всяка възможност и да го намерим в подходящото време и място. Вдигнем ли врява, лавината ще ни затрупа — ръката му бащински ме погъделичка зад ушите.
— Май цялата работа се върти около страха на студиото от Арбътнот.
— Арбътнот… — замисли се Кръмли. — Искам да видя гробницата му. Може да открия нещо. Сигурен ли си, че е още в нея?
Изправих се и погледнах втренчено Кръмли.
— Все едно да провериш дали Грант е в гроба си!
— А, да, онзи старец. Ами как да сме сигурни, че генерал Грант е в гроба си?
— Не сме. Тялото на Линкълн два пъти е било отмъквано от крадци. Преди седемдесет години дори го бяха завлачили до входа на гробището, но ги хванаха.
— Така ли е и в нашия случай?