Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Филипина Филипова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)». Краткое содержание книги:
— Насам.
Кръмли се насочи напред, запали фенерчето си и стъпи в мрака.
Последвах го.
— Не ме оставяйте тук — каза Хенри.
Кръмли посочи вратата.
— Затворете. Няма защо да виждат светлината от фенера.
Поколебах се. Бях гледал много филми с врати на гробници, които се тръшват, и разни пищящи хора, хванати завинаги в капан. А ако Звяра беше там…?
— За Бога! Хайде! — Кръмли почти притвори вратата. Остави само половининчова пролука, колкото да влиза въздух. — Така — обърна се.
Помещението бе празно, ако не се смяташе огромният бял каменен саркофаг в средата. Без капак. Вътре в него би трябвало да се намира ковчегът.
— По дяволите! — изкрещя Кръмли.
Погледнахме надолу. Ковчег нямаше.
— Не казвайте нищо! — обади се Хенри. Наведе се, вдъхна дълбоко, замисли се, поклати глава, подуши пак и целият грейна.
— Таратанци. Тук няма нищо, нали?
— Да.
— Дж.Ч. Арбътнот — измърмори Кръмли, — къде си?
— Не е тук — отвърнах аз.
— И никога не е бил — добави Хенри.
Погледнахме го втрещени, а той кимна, доволен от себе си.
— Не е имало никой под такова или каквото и да било друго име, когато и да било. Ако е имало, щях да усетя по миризмата. Но тук не мирише дори на прашинка пърхот, нокът или косъмче. Дори го няма ароматът на туберози и тамян. Това място, скъпи приятели, никога не е било обитавано от мъртвец, дори и за половин час. Ако греша, да ми падне носа!
Полазиха ме ледени тръпки.
— Но за какъв дявол им е да построят гробница и да се преструват, че в нея има някой?
— Може би никога не е имало труп — подхвърли Хенри. — Ами ако Арбътнот не е умрял?
— Не, не — казах аз, — писаха го по всички вестници. На погребението му дойдоха пет хиляди души. И аз бях там. Видях катафалката.
— Какво са направили с тялото в такъв случай? И защо?
— Аз…
Вратата на гробницата се тръшна.
Хенри, Кръмли и аз изкрещяхме от уплаха. Хвърлих се към Хенри, Кръмли ни грабна и двамата. Фенерът падна. Наведохме се с ругатни, чукнахме главите си и затаихме дъх, за да чуем дали ще ни заключат. Запълзяхме по пода, докопахме фенера и го насочихме към вратата, изгарящи от копнеж за живот, светлина и нощен въздух.
Втурнахме се едновременно към нея.
Господи, наистина беше заключена!
— Как ще се измъкнем сега?
— Не, не е възможно — заповтарях аз.
— Млъкни и ме остави да помисля — изръмжа Кръмли.
— Мисли бързо — намеси се Хенри, — защото този, който ни затвори, е изтичал да повика другарчетата си.
— Може да е бил просто пазачът — предположих аз.
Но си помислих за Звяра.
— Я дай фенера. Да. Да му се не види… — Кръмли оглеждаше всичко наоколо. — Пантите са все външни. Няма как да стигнем до тях.
— А може ли да има втора врата? — подхвърли Хенри.
Кръмли насочи фенера към лицето му.
— Какво толкова съм казал?
Кръмли отмести фенера настрани и тръгна към саркофага. Освети тавана, пода, ъглите и малкото прозорче отзад, през което не можеше да се промъкне и котка.
— Сигурно няма смисъл да викаме през прозореца?
— Който и да откликне, не бих му се зарадвал — отбеляза Хенри.
Кръмли започна да върти фенера в кръг.
— Втора врата — заповтаря той. — Трябва да има!
— Трябва! — изкрясках аз.
Почувствах ужасна влага в очите и неприятна сухота в гърлото си. Представих си как между камъните тупат тежки стъпки, по вратата хлопат сенки, задушават ни призраци, наричат ме с името на Кларънс, опитват се да ме убият; вратата се отваря и ни затрупват тонове книги, снимки с автограф и картички на актьори.
— Кръмли! — грабнах фенера. — Дай ми го за малко!
Оставаше да се провери само едно място — саркофагът. Погледнах вътре, присвих очи и въздъхнах облекчено.
— Вижте! Ей там има някакви дупки, черти, процепи и въобще неща, които никога не съм виждал в гробница. А от онзи ръб май се разнася светлина? По дяволите! Тук!
Седнах на саркофага, закрепих се така, че да не изгубя равновесие и погледнах равното дъно.
— Внимавай! — извика Кръмли.
— Не, ти се пази!
Тупнах на дъното.
Бе мазно от пласта машинно масло върху него. Всичко се разтресе.
Потънах надолу заедно с дъното на саркофага. Краката ми се разтвориха в тъмнина. Бях наклонен на една страна, когато капакът се опря на нещо.
— Стъпала! — изкрещях аз. — Стълба!
— Какво? — Хенри се приближи пипнешком. — Еха!
Когато дъното на саркофага бе в хоризонтално положение, изглеждаше като плоскост от конуси. Сега те придобиха формата на съвършени стъпала към долната земя.
Сложих крак на първото стъпало.
— Хайде, идвайте!
— Да идваме ли? Че какво, по дяволите, има там, долу? — каза Кръмли.