Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Кари ме посъветва и аз добре да запомня тези думи.
Чудех се как ще стане това. Вероятно е нужна силна воля и много въображение. Както и вяра в себе си. Да отказваш всичко, докато не откриеш своето място. Много е рисковано… Ако ме приемат в Политехниката, ще имам ли достатъчно сили да се откажа от следването и да разкажа на родителите ми историята с мястото, закрито от мъглата? Не съм много убеден. Много бих искал да имам този кураж.
При него е било различно. Не е имал избор.
На девет години останал без майка. Обожавал майка си. Невероятна история. Обеща да ми я разкаже по-нататък. Щял да ме покани някоя вечер да изпием по нещо в хотелския му апартамент. В този миг направо ми се зави свят! Представих си как съм насаме с него и много се уплаших. Много, много се уплаших… Когато се виждаме на снимките, край нас гъмжи от хора, никога не сме оставали само двамата и винаги само той говори.
Осъзнах, че силно желая да остана насаме с него. Просто да седна в едно ъгълче и да го наблюдавам. Толкова е красив… без никакъв недостатък. Питам се как се нарича това, което изпитвам към него. Никога не съм го изпитвал досега. Тази топлина, която се разлива по цялото ми тяло и ме кара да искам да съм с него постоянно. Не преставам да мисля за него. Не мога да се съсредоточа върху изпитите никак.
Той е силно изненадан, когато му обяснявам, че усърдно уча. Казва, че не е много убеден, че учението може да ми е от голяма полза. Той бил научил всичко от опит, не бил учил. Най-обикновен хлапак от английския град Бристъл, оставен на самотек. Вършел всякакви глупости. Четиринайсетгодишен тръгнал с някакъв цирк и турнетата го отвели в Америка, а когато трупата поела обратния път, решил да остане в Ню Йорк. На осемнайсет години! Сам, без пукната пара. Нямал кой знае какво за губене…
Зад гърба си оставил всичко: родина, семейство… Не принадлежал никому и никъде. Тръгнал от нулата, съчинил си своя история. Така си измислил и Кари Грант! Защото отначало, така ми каза, Кари Грант не съществувал… Истинското му име всъщност е Арчибалд Лийч. Странно, не мога да си го представя с името Арчибалд.
Оня ден му заявих, че искам да бъда като него. Той се разсмя и отвърна, всички искат да бъдат Кари Грант, аз също! Изобщо не прозвуча като хвалба, а по-скоро сякаш имаше някакъв проблем с героя, който си беше създал… Каза още, струва ми се, че в някакъв момент съм се превърнал в героя, който играя на екрана. Превърнал съм се в „него“. Или той се е превърнал в мен. И вече престанах да съм толкова сигурен кой съм всъщност.
Отговорът ме озадачи. Казах си, че е трудно да станеш някой. Трудно е да разбереш кой си в действителност.
Мисълта, че ще си тръгне, ме натъжава до смърт. Ами ако го последвам?
Как ще обясня на родителите ми? Татко, мамо, влюбен съм в петдесет и осем годишен мъж, американски киноактьор. Ще припаднат. Както и цялото семейство. Защото май наистина се влюбвам… Дори да не е точната дума. Може ли човек да се влюби в мъж? Зная, че такова нещо съществува, но… В същото време си мисля, че ако се доближи прекалено близо до мен, ще си плюя на петите!
Не искам да се женя, не искам да имам деца, не искам да следвам в Политехниката, това го знам, но останалото не.
Ако ме покани да тръгна с него, ще го направя.