Търсенето на скритата истина
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #4
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542712930
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Търсенето на скритата истина». Краткое содержание книги:
- Просто се погрижи да е преди мръкване.
След като тръгна, загледах камината навъсено. В къщата, в която се бяхме настанили, нямаше нито електричество, нито газ, подобно на всички останали в Дъблин освен „Честър", който сигурно беше захранван от цяла стая с подземни генератори. Не само че беше тъмна, беше ледена. И разбира се, навън валеше. Подпъхнах завивката, която бях отмъкнала от спалнята, по-плътно около раменете си и седнах с тракащи зъби. Бих дала окото си за чаша кафе. Къде беше В'лане, когато ми трябваше? Огледах купчината цепеници и се опитах да реша къде предишният собственик може да е прибрал кибритите.
Чух кухненската врата да се отваря.
- Какво забрави, Дани? - извиках.
Един силует пристъпи в рамката на вратата между кухнята и дневната.
- Бях започнал да мисля, че детето никога няма да излезе - каза дълбок, музикален глас.
Нямах хиперскоростта на Дани, но постигнах нещо много подобно. В един момент седях на дивана и се самосъжалявах, в следващия се бях прилепила към далечната стена с извадено копие.
В този миг се изправих пред суровата истина: може да таях сериозна омраза, може дори да бях по-силна, отколкото някога съм била, но все още не бях достатъчно силна.
Все още се нуждаех от съюзници.
Все още се нуждаех от татуировката на Баронс и все още се нуждаех от името на В'лане върху езика си, въпреки че на никой от тях не можех да разчитам напълно. Нуждаех се от Джейни и мъжете му и се нуждаех от шийте зрящите. А мразех да се нуждая от някого.
- Донесох ти кафе, МакКайла - каза Лорд Господар, пристъпвайки в стаята. - Чух, че го обичаш силно и сладко, с много сметана.
- Къде чу това? - треперех. Прехапах езика си достатъчно силно, че да пусне кръв, фокусирах се върху болката и спрях да треперя.
- Алина. Тя говореше много за теб. Но се преструваше, че си u приятелка, а не сестра. Тя те скри от мен. Мисли за това, когато си спомняш за нея! Защо скри съществуването ти, освен ако не е усетила от самото начало, че нещо у мен не заслужава доверие? Но избра мен все пак. Във всеки случай ме обичаше.
- Тя не те е обичала. И ти лъжеш. Сигурно си намерил дневника u и си го чел.
- И тя е написала в дневника си как си пиеш кафето? Жалка обосновка, МакКайла.
- Налучкал си. Махай се от къщата ми! - хвърлих око на оръжието си, което лежеше на пода до дивана. Трябваше да грабна и него, но този глас ме беше накарал да излетя инстинктивно от дивана, без никаква разумна мисъл. Единствената причина да държа копие беше, защото то лежеше в скута ми, когато той влезе. Някога Лорд Господар е бил Фае, но Сийли кралицата го е наказала, като го е направила смъртен. Сега беше просто човек, напомпан с Ънсийли. Можех ли да го убия с пушка? Бях повече от склонна да опитам. Съмнявах се, че ще ми позволи да се приближа достатъчно с копието. Изненадах се, че е дошъл толкова близо без пресяващо Фае, което да стои до него.
- Седни и си пий кафето! И махни това копие! - той погледна камината, промърмори няколко думи и от студените цепеници заподскачаха пламъци.
- Как направи това? Ти не си Фае.
- Фае не е единствената игра. Твоят прославен благодетел ме обучи добре.
- В'лане? - попитах.
- Не.
Нещо в мен застина.
- Баронс?
- Той ме научи на много неща. Включително на Гласа. Коленичи!
- Целуни ме по задника!
- Казах коленичи пред мен сега!
Вдишах рязко. Наслагващите се гласове отекнаха в стаята, притискаха ме, опитваха се да нахлуят в ума ми, да направят неговата воля моя. Беше Глас, силен като този, който Баронс беше използвал върху мен.
Усмихнах се. Беше досадно, нищо повече. Изглежда бях открила онова място, което Баронс ме беше пратил да търся, където имах силата да устоя на Гласа. Твърде жалко, че все още не разбирах какво беше. Нямах представа как да използвам Гласа, но вече не ми действаше. Бях свободна. Беше още едно от нещата, променили се у мен. Още една сила.
- Не - казах. Направих крачка към дивана и към оръжието си.
- Погледни през прозореца! - беше предупреждение. - Докосни тази пушка, и те Пресяват!
Погледнах и трепнах.
- Дани!
- Тя е почти толкова впечатляваща, колкото си ти. Ако можеше да усеща Книгата, нямаше да се нуждая от теб. Но тя не може, а аз имам нужда, затова с теб ще постигнем съгласие по един или друг начин. Седни, прибери копието, забрави всичко глупаво, като това да стреляш по мен, и слушай!
Никога нямаше да се подчиня, но зад прозореца, в студения дъждовен ден навън двама Ънсийли принцове държаха Дани, застанала между тях.
По бузите u се стичаше кръв и тя трепереше яростно. Не беше от студ. Дори не валеше върху нея. Предположих, че ЪП не обичаха да бъдат мокри. Тя трепереше от жега. Похот. Унищожаващият тип.