Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
— Е, добре. Значи помниш и че сакатото момиче като че не пострадало от Възбраната. Намерили го обаче мъртво. Това някак не пасва.
— Тя не се ли е самоубила?
— Намушкала се е в гърба ли?
— За какво говориш?
— Мисля си, че там е била открита голяма тайна и са убили момичето, за да му запушат устата.
— Нима е толкова важно след цели епохи?
— Моето сказание вярно ли е, или лъжливо? Има ли скрито още по-велико предание? Ако съм изопачил фактите, свършено е с мен.
Старецът присви устни, сякаш в чашата си виждаше нещо противно.
— Че защо питаш мен? Цепя дърва, за да се прехранвам. Но ако там са научили нещо и оттогава го крият, плещенето в кръчми след няколко чаши вино не е ли твърде опасно?
— Просто исках да споделя с някого.
— Не знам с какво да ти помогна. Най-добре не ровичкай. Впрочем накъде си се отправил?
— Към Туркад. Може и да се срещна с Мендарк там.
— С Магистъра! Още по-зле… Лиан, изсилваш се. Каква работа има някакъв си летописец с Мендарк?
— Той ми беше… — Младежът си прехапа езика. — Познавам го — смънка. — Веднъж пътувахме заедно към Зайл.
Шанд явно не му повярва.
— Ако човек не го гони нуждата, няма да мине по този път към Туркад, когато идва зимата. Стига да няма друга причина да дойде в Тулин. Да речем, за да се види с някого. Внимавай на чия страна заставаш. Вие, зейните, няма ли най-после да си извлечете поука? Мендарк е твърде несигурен приятел.
Старецът се надигна тежко и го остави да предъвква сам тревогите си.
Събуди се в тъмната студена стая. Спомни си, че бе поседял пред огнището. Сигурно беше задрямал. Лампата не гореше, просветваше само жаравата. Олюля се към прозореца и отвори кепенците. Навън цареше непрогледната чернилка на гробница, едри снежинки полепнаха по ръцете му, щом ги опря на перваза. И как да подреди живота си от днес нататък?
За кой ли път премисли възможностите. Най-разумно щеше да е, ако забрави за сакатото момиче. Колкото и да диреше отговор, след толкова хилядолетия не беше много вероятно да го намери, нито пък да състави свое Велико предание. А и вече не вярваше, че някой някога ще поиска да докаже грешката му. Да, здравият разум му казваше да загърби всичко това и да се заеме с нещо по-практично.
Опря до несравнимо по-оплетената главоблъсканица около Каран и Огледалото. Нейният живот беше застрашен, а той бе дал дума… Тръгнеше ли обаче да я търси и да се прокрадва след уелмите, всеки миг можеше да си докара белята. Не искаше дори да си спомни краткия поглед, който му хвърлиха в кръчмата.
А пък Мендарк… може и да беше несигурен приятел, затова пък бе щедър покровител. Лиан нямаше да получи по-добър шанс от това. Знаеше обаче колко придирчив господар е Магистърът. За да спечели благоволението му обаче, трябваше да отиде с Каран и Огледалото в Туркад. Всеки друг завършек щеше да се смята за пълен провал. Как да стигне до нея в толкова лошо време? Как да я отведе и да я опази от такива силни врагове?
Силният напор на вятъра напълни очите му със сняг и той се опомни. Пръстите му бяха изтръпнали от студ. Затвори кепенците, сгря ръцете си над жаравата, разпали отново огъня, залости вратата, свали само ботушите и се пъхна в студената постеля.
Сякаш цяла вечност ту потъваше, ту изплуваше от сънищата, безпокоеше се за Каран и си задаваше безброй въпроси за Огледалото, но отговори нямаше. Вятърът се разбесня, намери някъде разхлабен кепенец и от време на време го тряскаше в стената на странноприемницата, после го отпускаше да скърца на пантите си. Лиан прехвърляше наум какви ли не смахнати планове, но в нито един не виждаше и помен от надежда. Кой би го обвинил, ако изобщо не намереше жената в тази вилнееща стихия?!
Накрая почти окончателно реши да зареже това начинание, да забрави мечтите си и да се задоволи с участта на презрян пътуващ разказвач или дори на тъп писар.
През нощта снегът обърна на дъжд, тежките капки трополяха по плочите на покрива и се стичаха да бълбукат в улуците. Пороят намери пролука и Лиан се събуди от тупкане и съскане в огнището. Разтърка очи. В следващия миг беше буден и нащрек от нечие присъствие. Това пък какво беше? Толкова слабичък отглас в главата му, че дори не схващаше дали е дружелюбен, или злонамерен. Може би Каран, свряла се в пещера или заслон недалеч оттук? Или уелмите опипваха беззащитния в съня свят с някаква незнайна сила?
Покрай тупванията на капките, срещащи жаравата, долови и ритмично туптене в съзнанието си. Ту ставаше отчетливо, ту замираше. Затвори очи и легна по-удобно, опитваше се да вникне в смисъла, защото май имаше смисъл. Но тъкмо налучка някакво послание и то се отдалечи в сляпо бръмчене и заглъхна.