И за Америка като за Америка
- Автор: Семов Марко
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Пейо К. Яворов»
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «И за Америка като за Америка». Краткое содержание книги:
Силно недоумение бразди мисълта ми…
— Ако направи нарушение — казва полицаят, — ако мога да го докажа, тогава — да… Но ако няма нарушеше…
Пак правото на човека. Пак тази тема за неговата супер свобода… Започват да ми омръзнат тия американци. В нашия свят ми е дошло до гуша от предимствата на социализма над капитализма, тук от радостта на човека от свободата му.
Та в този рай, в който съм сега, такива проблеми няма. Няма такива коли, няма, то се знае, и такива полицаи. Най-хубавото е, че няма и такава пропаганда. Секретни пазачи, секретни инсталации, не се знае какви бижута, ценни книжа и прочее богатства охраняват. А отвън гледано — като че си в парк с широки алеи… Тук-таме ме стигне кола, внимателно, да не ме притисне, отминава, втренчвам очи вътре, какви са тия хора, от друга планета ли са, като са толкова богати… Нищо не ми казват. Нищо не отвръщат… Само колите лъщят, та се късат, и са нови, нови, като че тази сутрин са ги купили от нашето УБО…
И на още нещо ми напомня този район. На вилната правителствена зона в Драгалевци. С тая разлика, че там пази милиционер с автомат, и ха си объркал нещо пътищата, ха те е заковал на място. Но иначе всичко си прилича. Не сме били американци ли?… Тук-таме се вижда някой зид, покрив или калкан. Нагоре по хълмовете картината е същата… Къщите са скрити в бреговете и зеленината. На един завой изхвръкна топка за тенис и се удря о колата ми… Не се вижда да има корт, а точно корт има там, зад зеленото, откъдето дойде топката… И плувни басейни има. И градини всякакви. И паркове за разходки… И още всичко, което могат да измислят човешката фантазия и доларът…
Четири часа обикалях този квартал… Докато се изморих да се разминавам с тия лъскави тенекии и с тия, съблечени по ризи господа вътре… Някои от тях такива големи коли имат, че задръстват пътя от една пряка до друга. Като ги гледам, мисля си, че вътре освен телевизор, което се вижда и по антените, освен барче, освен телефони, барем два-три, нищо чудно в тия дълги и винаги черни бизнесменски коли и маса за пинг-понг да има… Прави си бизнеса човекът, говори си от колата с целия свят, пък току каже на охраната си — я дай да му хвърлим едно пинг-понгче, докато си стигнем банката…
Тук има къщи от малтийски и от гръцки тип, испански къщи, английската къща е доста масова. Но имаше и къщи, като че бяха от Жеравна пренесени… Само дето жеравненските са целите открити, а тия тук скрити, да се скъсаш от мерак, не можеш да видиш как се съблича комшийката и като какъв цвят е комбинезонът й, кога вечеря и кога се буди. Но в нашите по-богаташки вили, оградени с огради и — високи телове, да не би пък да можеш!…
Сбърках пътя, от голямо катерене и спускане и вместо в моята си част на Лос Анжелос, се озовах в друга… Гледам надписа на улиците, гледам картата и разбирам, че съм далеч, много далеч от хотела. Така попадам в квартала, за който казват, че бил най-богатият и най-скъпият в света. Тия баровци, на които отвън им оглеждам къщите, тук идвали на пазар…
Не беше кой знае колко, да речеш, голям този квартал… Виж, магазините и цените в тях бяха големи… Най-добре е дотука да спра. Да се врътна назад и повече нито дума… Като Луи дьо Фюнес — ни чул, ни видял. Да се врътна, ама не се врътвам, защото това е прочутият квартал Бевърли Хилс. Защото, я ми се мерне вече някога пред очите, я не…
И два дена да се въртя с колата, то се знае, място без платено паркиране няма да намеря. Чикаго, дето е голям колкото половината България, такова място няма, та тука ли? Затова, със съответната душевна болка, отброявам доларчето, после още едно, мушкам ги в процепчето на апаратчето, един час ми е гарантиран. Ако, точно когато изтича последната минута, не съм тук и ако ме спипат, глобата се пише с толкова цифри, че ако още веднъж се повтори — с нея лека кола на старо мога да си купя!
Около мен колите не вървят, а шиткат; вътре дами и господа, малко от по-друго качество от тия, които съм виждал досега… Спрял съм си колата далечко — едно, че там таксата е по-ниска, и друго, защото, както едно вино дали е добро се познава на другия ден… така и един град се опознава, като ходиш из него пеша.
И хопаллааа… един колан, обикновен мъжки колан, ме придърпва към витрината и не толкова коланът, колкото цената — дванайсет долара. Ще ги дам като нищо, да се знае, че и аз веднъж през живота си съм купил нещо оттам, откъдето купуват най-богатите хора.