Денят не си личи по заранта
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #8
- Год: 1981
- Язык: болгарский
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Денят не си личи по заранта». Краткое содержание книги:
— Предполагайте каквото щете.
— Е, имам и известни сведения.
— Пазете ги за себе си — отвръща Сандра безучастно и става.
А понеже не бързам да последвам примера й, добавя:
— Мисля, че вече е доста късно за приказки.
— Ще ми разрешите ли да допия чашата си?
— Естествено. Само побързайте, ако не искате Томас да ви завари тук.
— Няма такава опасност. В настоящия момент вашият приятел се намира в Майнц.
И понеже тя ме поглежда изненадано, пояснявам:
— Да, да, в Майнц. И по-точно — в хотел Хилтън. Може би ще запитате с кого или с коя?
— За да ви направя удоволствието да ми отговорите: с Дейзи — произнася жената с леден глас.
— Точно така е: с Дейзи. Което съвсем не ми прави удоволствие.
— Защото сте на моя страна.
— Именно.
— Влюбихте се до полуда в мене още оная вечер.
— Не сте ми безразлична наистина. Обаче по-важното е, че интересите ни съвпадат.
Жената стърчи все тъй пред креслото ми, сякаш чака да се измета. В погледа й няма и следа от симпатия.
— Ако интересите ни поне малко съвпадаха, щяхте да отстраните тоя мръсен тип Ерлих.
— Не мога да отстраня Ерлих. Готов съм обаче да отстраня Дейзи.
— По какъв начин? — пита Сандра, забравила за момент, че Дейзи е нейна сестра.
— По най-простия: служебна командировка в Щатите.
— Това е наистина една възможност — признава жената.
Тя отива до белия бар и се връща с две добре напълнени чаши. Сетне сяда насреща ми и известно време пуши, пие и съобразява.
— Сигурен ли сте, че можете да я пратите да се проветри отвъд океана?
— Щом ви го казвам. Нали знаете, всичко е въпрос на връзки.
Жената отново мълчи, заета с мислите си.
— Тая история за Хилтън и Майнц вие, разбира се, я измислихте, за да ме загреете до необходимата степен.
— Подобни неща подлежат на проверка — промърморвам. — Нали имате телефон.
Сандра става машинално и се запътва към телефона, който, естествено, също е бял. Улавя слушалката, после я оставя и ме поглежда замислено:
— Ако е там и отговори, положително ще ми сервира някоя лъжа.
— Всеки би го направил.
Домакинята бавно се връща към креслото, сяда и отново ме поглежда, сякаш чака от мене решението на задачата.
— Можете да стигнете до Майнц с кола за един час — подхвърлям.
— И аз това си помислих.
— Само че едно залавяне на местопрестъплението понякога дава обратни резултати. Ще ви кажат: да, заедно сме и ще си останем заедно до края на живота.
— И аз това си помислих.
— В подобни случаи най-добре е фактът да се провери на рецепцията, да се запази в резерва и да се сервира на нарушителя в подходящ момент.
— Не ме карайте повече да се дразня — произнася тя с досада. — Ще проверявам утре заран.
После казва съвсем без връзка:
— Вие наистина добре ме загряхте. Имам чувството, че тук е ужасно горещо.
— Топличко е, права сте.
Сандра бавно се изправя, дръпва замислено ципа на синята роба, смъква я и небрежно я захвърля на дивана.
— Ще ида да се изкъпя. Дайте ми една цигара.
Подавам пакета и щраквам запалката. Застанала съвсем гола, жената поема две обилни порции дим и се запътва към вратата с една походка, от която може да ти се завие свят.
— Ако ви се пие, вече знаете къде е уискито.
Съвсем гола. Каква гледка. И какъв глупак — тоя Томас.
Ако имах обичая на някои женкари да правя списък на любовните си победи — женкарите все още смятат женските капризи за свои победи, — не бих се осмелил да включа в списъка името на Сандра.
През цялото време, прекарано върху огромното елипсовидно легло, имам чувството, че тая жена ме притиска към себе си не с любов, а с омраза. Естествено не омраза към мене, а към ония двамата, но това не прави преживяването ми по-приятно. Една дива похот, звучаща като диво отмъщение, и един случаен партньор, използуван за инструмент на отмъщението. Доста унизително положение.
Унизителното положение за щастие си има и добрата страна, поне що се отнася до финала. Сандра заспива изтощена, аз обмислям предстоящето, изобщо всичко затихва. В случай, че не само ни записват, а ни и подслушват отдалече, съвсем естествено е да заключат, че сме потънали в дълбок, отморяващ сън.
Не смея да си кажа, че ми върви, ала наистина ми върви. Тази не особено желана сексуална интерлюдия ми е спестила двата часа, които иначе би трябвало да прекарам навън, като се крия насам-натам. Освен туй любовната игра свършва тъкмо навреме, за да мога спокойно да отида до гарата и да взема последния влак за Висбаден малко преди полунощ. На всичко отгоре преддверието на дома е съоръжено с втори изход, през който се озовавам в двора, а оттам — в съседната улица. Но най-големият ми късмет е в това, че Мод ме е оставила сам точно тая вечер, когато това ми е съдбоносно необходимо.