Денят не си личи по заранта

Настанявам се в безлюдно купе и с облекчение запалвам цигара. Още не ми се вярва, че съм могъл да се измъкна безпрепятствено. Толкова безпрепятствено, та ти се ще да се ощипеш за проверка.

Отварям чантичката, с която толкова дни съм бил неразделен, за да хвърля бегъл поглед върху имуществото си. Парите. Билетът. Паспортът. Разтварям го още веднаж, колкото да се уверя, че внушава пълно доверие. И още щом го разтварям, усещам шока на ненадейната находка.

Освен собствената ми снимка в паспорта се намира още една, макар и не залепена. Снимка на жена. Чисто, спокойно лице, едва раздвижено от лека полуусмивка. Загадъчната усмивка на Мона Лиза. Или, за да бъдем точни, усмивката на Мод.

Сама по себе си снимката е безобидна. И сам по себе си паспортът вдъхва доверие, но тия две порядъчни неща, събрани заедно, се превръщат в такова безобразие, че приветливата полуусмивка на дамата изведнаж добива смисъла на зъл присмех. Не се опитвайте да си служите с тоя паспорт, Албер — казва Мод. — Той вече е добре известен. Вие сте демаскиран.

Наистина ли съм бил дотам неразделен с тая чантичка? Паметта ми машинално прехвърля подробностите от последните дни. Всъщност по-важни са последните вечери. И по-специално онази в дискотанц Бакара. Капризът на Сандра да танцува. Дами канят. Не можеш да танцуваш с чанта в ръка. Да, това е. Една бърза проверка в червеникавия полумрак на помещението и едно бързо пъхване на снимката вместо визитна картичка: Не ме забравяй. Мод.

Беглият анализ на ситуацията ми възвръща самочувствието, поне отчасти. Сеймур знае за австрийския паспорт, но не може да знае за колата, очакваща ме на някаква улица във Висбаден. Американецът е сигурен, че снимката на Мод е достатъчна, за да ме убеди в пълната ми безпомощност. Фактът, че дамата е поела риска да ме остави сам на себе си, е красноречив. Където и да ида, ще се наложи пак да се върна. Хотел „Европа“. Вторият етаж. Третата стая вляво.

Да се върна ли? Не знам какви са възможностите на човека, който ме очаква в опела, ала смятам, че все ще успеем да измислим нещо. Най-малкото, ще се скрия нейде за няколко дни, додето непознатият сътрудник съумее да ми осигури нов паспорт. Ще се скрия, ще се предреша, ще пусна мустаци и даже брада, но няма да се върна в хотел „Европа“. Съжалявам, Уйлям, обаче в тоя хотел кафето е отвратително.

— О, Албер! — чувам в тоя миг приятен женски глас, съпроводен с трясъка на отварящата се врата. — Бях почнала да мисля, че съм ви изтървала.

Мод сяда насреща ми с милата си полуусмивка и ме поглежда почти ласкаво.

— Колко се радвам, че ви открих — доверява ми тя.

— Съжалявам, че аз не можах да ви открия навреме — промърморвам. — Къде се бяхте заврели?

— Какви изрази… Стоях в съседния вагон и наблюдавах стълбището. Човек не може да стигне до влака, без да мине по стълбището, нали?

— Представям си как сте треперили при мисълта, че ще ме изтървете — забелязвам, понеже не виждам какво друго мога да кажа. — Сеймур не се шегува.