Денят не си личи по заранта

Заварих го буден и което е още по-окуражаващо — с цигара в уста. Бе се полуизлегнал, опрян на куп възглавници, захапал цигарата и загледан в потона. Извърна бавно глава при влизането ми и запита с леко дрезгавия си глас:

— Тръгвате ли, Майкъл?

— Тръгнал съм преди близо три месеца, Уйлям, а още не съм стигнал.

— Разбирам, че ви причиних доста неприятности… Само не знам трябва ли да се извинявам, след като целият ни живот е една неприятност.

— Не се измъчвайте с подобни въпроси — избъбрям. — В момента ви е нужно спокойствие.

— Смятам, че вместо да се извинявам, по-уместно е да ви благодаря. Вие ми спасихте живота. Крайно неприятно ми е, Майкъл, че ми спасихте живота.

— В такъв случай, забравете го.

— Точно затуй ми е неприятно, защото няма как да го забравя. Ще се сещам за вас. Не стига, че трябва да ходя на гроба на майка си, но сега ще мисля и за вас.

Вратата на купето рязко се отваря, ала това е само момичето с подвижния бюфет:

— Да желаете нещо, господине?

— Бих взел едно кафе.

И когато девойката ми подава пластмасовата чашка, запитвам:

— Колко още остава до Женева?

— Не повече от час, господине.

Женева. Малката стръмна уличка с внушителното название Гранд рю. И малкият възрастен човечец, с тъжните очи, който ми служи за пощенска кутия. Връзката — това е първият въпрос. Останалото все някак ще се нареди.

Като си представя, че от два месеца и половина съм тръгнал за в къщи и все още не съм пристигнал. А разправят, че техническата ера скъсявала разстоянията. Може и да ги скъсява някъде, но не и на нашия етаж. На нашия етаж историите нерядко се развиват малко по-другояче. И денят не винаги си личи по заранта.