Денят не си личи по заранта
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #8
- Год: 1981
- Язык: болгарский
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Денят не си личи по заранта». Краткое содержание книги:
„Питам се само по какъв начин ще отговорите на жеста ми“, бе произнесъл американецът при последния ни разговор и бе ми отправил светлия си настойчив поглед. Питаш се — как не! Седиш си и си задаваш въпроси за упражнение на мозъчните гънки. Не ти, а аз трябваше да се запитам какво означава този настойчив поглед.
Но това им е лошо на погледите, че могат да се тълкуват по различен начин. И даже да си дешифрирал правилно, нима можеш да се откажеш от последната възможност за изтръгване. Една съвсем последна и съвсем измамна възможност. Измъкваш се от Сандра, за да наскочиш на Мод. Побягваш от Сеймур, за да се озовеш пред Сеймур.
Този заснежен връх насреща, озарен от изгрева или залеза, наистина уморява очите. Може би художникът е имал тъкмо такава амбиция — картината да бъде гледана със скиорски очила.
Изгрев или залез — проблемът всъщност не е без значение. В случай че е изгрев, значи, произведението следва да се тълкува оптимистично. Слагайте ските, момчета, животът е пред нас. А в случай че е залез… Е, ако е залез, значи, художникът ти подсказва неща, дето и без туй са ти ясни. Остаряваш, залязваш, отиваш си. Което съвсем не пречи на Мон Блан да си стърчи все там, където му е мястото.
А навън наистина се разсъмва.
Вилата е доста приветлива, поне отдалеч, макар и изградена върху твърде неудобно място. По необходимост. Наоколо изобщо не се срещат удобни места. Дъното на клисурата е заето от реката и от двете тътнещи в моторен грохот шосета, а тясната ивица край шосетата отдавна е застроена. За дошлите по-късно са останали само стръмните склонове на околните възвишения.
Накъсо казано, отново сме в Идар и аз едва сега си обяснявам интереса на Мод към това градче и причината да се въртим неотдавна из тесните му улици в продължение на няколко дни. Тук е главната квартира на Томас, а може би и на Райън.
В Идар и околностите му американците не са рядкост, ала те се срещат най-вече по шосетата, в джиповете и в калнозелените камиони, чиито задници са украсени с дискретната табелка АРМИЯ НА САЩ. Иначе по улиците и в заведенията янките не се набиват в очи, защото или отсъствуват, или са в цивилни облекла.
Известно е, че още в първото следвоенно десетилетие американските войници бяха успели без усилия да си навлекат ненавистта на населението в западните страни. Безчинствата им, общо взето, се ограничаваха в нощните квартали, но нерядко добиваха такъв размах, та стигаха и до вестникарските колони.
А междувременно от новия свят пристигаха все по-големи поделения, призвани да бранят свободата на стария свят, която никой не заплашваше. Заплахата, доколкото съществуваше, идваше именно от тия задокеански момчета. Може би не лоши момчета, в случай че бяха трезви. Само че те излизаха от казармите не за да седят трезви, а с тъкмо противоположна цел. И започваха лудориите: побоища, чупене на витрини, каране на коли при непозволена скорост и при още по-непозволено прегазване на случайни минувачи. Изобщо дреболии, ако не се брои глухото раздразнение на туземците, отразено доста отчетливо в лозунгите по стените: „Янки, махайте се!“
При подобно положение и при перспективата американското присъствие в Европа тепърва да нараства, налагаше се задокеанските щабове да потърсят някакво решение. От финансова гледна точка играта на „съветска заплаха“ наистина носеше печалби, но от политическа — главната печалба бе все по-засилващият се антиамериканизъм. Тъй че задачата бе да се запази първото, като се избегне второто. И тая задача бе решена с действително гениален замах. На европейския лозунг „Американци, вън!“ задокеанските генерали противопоставиха заповедта „Американци, вътре!“ Остава да се уточни, че под „вътре“ не се разбираше вътре в „свободна Европа“, тъй като по-навътре вече нямаше накъде, а вътре в казармите.
Прочее от доста време насам, ако не броим отделни изключения, палавниците си седят вътре в лагерите. Комфортни лагери или, ако щете, уютни селища сред най-закътаните и най-живописни гори. Там са уредени дансинги и кина, магнитофоните вият, уискито се лее, дружеските побои се разгръщат с пълна непринуденост. Но всичко става в домашна среда, далеч от враждебния поглед на туземеца.
Изглежда, правилото всичко да става в домашна среда вече се е превърнало в рефлекс, защото и Томас ме е поканил този път на разговор у дома си. Като цивилен Томас не е задължен да се тика из горския гъсталак, а е наел тази кокетна вила, предоставяща му едно не малко удобство — да приема посетители, без те да минават през любопитния оглед на часовоя.