Лубянската престъпна групировка (Показанията на един офицер от ФСБ)

Вторият — да излезем пред обществеността и открито да заявим за това. И тогава — не знам какво ще стане тогава. Може да ни изпозатворят, може да ни изпозастрелят, може и да ни оставят на мира. Не знам, но нищо добро не ни чака.

И третият вариант — никъде нито дума за това, тихо да се отдръпнем от всичко и да се постараем да си намерим работа в други подразделения. Между другото точно тогава отидох там, където бях служил по-рано, при началник-отдела Колесников и заместник-началника на управлението Миронов, и помолих да ме вземат обратно. Те ми казаха: „Че кой ще те остави да напуснеш оттам?“ И се позасмяха кисело.

И тогава ние решихме…

— А не се ли страхувахте, че съвещанието ви се подслушва?

— От какво да ни е страх? Когато са се събрали двама души и началството пожелае да научи какво са си говорили, и без това го научава.

Пък и това не беше съвещание, по-скоро — мъжки разговор. Между другото все пак се надявах, че някой ще отиде да каже всичко на началството или да са ни подслушвали — тъй че просто да ни изгонят всичките. Тихомълком да ни разпратят по различни подразделения и край, да забравят за нас. Но това не се случи.

— И кой участва в този разговор?

— Понкин, Латишонок, Шчеглов.

— А Гусак и Шебалин?

— Нямаше ги. Между другото, те не ми бяха подчинени. Гусак беше прекият ми началник, а Шебалин, както и аз, негов заместник.

Та значи ние с моите момчета решихме, че никого няма да убиваме, а после ще видим. Да става каквото ще. А Понкин каза: „Саша, трябва да съобщим на Абрамич. Жал ми е за него — виждал съм го по телевизията, свестен човек. Познавам нашите момчета. Знам с какво се занимават. И щом са решили да пречукат Абрамич, ще го пречукат.“

Преди да кажа за това на Березовски, смятах все пак да си поговоря с Ковальов. Не ми се искаше да мисля, че той знае за това и фактически е съучастник. На няколко пъти се опитвах да вляза при него, но не успях. По-рано винаги влизах лесно, а този път — кой знае защо — не успях. Може би Ковальов специално не искаше да се вижда с мен? Когато подчинен докладва нещо на началника си, този началник става заложник на тази информация и е длъжен да вземе мерки. А така — ни чул, ни видял.

— А не можеше ли да му предадеш нещо писмено?

— Че кой предава такива неща през трета ръка? Аз изобщо нямах намерение да говоря открито в кабинета на Ковальов. Исках да му напиша това на лист, да му го дам лично, да го прочете пред мен.

— Ти не изключваш дори кабинетът на директора на ФСБ да се подслушва?

— Знам, че се подслушваше от ФАПСИ28. Личната среща беше важна, защото исках да погледна Ковальов в очите. По очите, по израза на лицето, по поведението, по реакцията на човека може да се разбере — знае ли, или не знае.

Като не успях да се добера до Ковальов, аз се реших на разговор с Березовски. Бях длъжен да го предупредя. Смятам, че всеки офицер от правоохранителните органи е длъжен да пази живота на хората по какъвто и да е начин. В онзи момент не виждах друг начин.