Лубянската престъпна групировка (Показанията на един офицер от ФСБ)
- Автор: Литвиненко Александр Вальтерович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лубянската престъпна групировка (Показанията на един офицер от ФСБ)». Краткое содержание книги:
Между другото, както научих по-късно, пак спецслужбите убили Пол Тейтъм това ми го призна веднъж пиян Гусак.
Но силовият отдел отказал да отвлече Джабраилов. Поискали си парите предварително! Обяснили, че веднъж вече са отвличали човек по нареждане на ръководството, закарали го в нашата спортна зала и той седял там три дена, прикован с белезници за един радиатор. За тази операция те били командировани в друг град и им обещали да им платят. Но никой така и не им платил „командировъчните“. Дошъл Камишников, прибрал заложника и не платил. Затова този път казали — първо парите. И си заминали.
— А кога за пръв път чу за поръчката за Березовски?
— На 27 декември 1997 година провеждахме мероприятие по задържането на членове на престъпна групировка, състояща се от служители на милицията. Задържахме двама и трябваше да арестуваме още двама. Вече почти ги бяхме пипнали, когато… Към девет сутринта докладвах ситуацията на Гусак. След малко ми звънна дежурният и помоли да се свържа с Камишников, който по това време отговаряше за управлението. Той нареди спешно да приключваме това задание. Опитах се да му обясня, че двама престъпници са още на свобода, че ако не ги задържим до понеделник (беше събота), те или ще изчезнат, или ще унищожат веществените доказателства. Обаче Камишников продължава: „Нареждам ви да приключите и да се върнете в управлението.“
Върнахме се в управлението, Камишников покани цялата група в кабинета си. Мен, полковник Шебалин, майор Понкин и старши лейтенант Латишонок. И каза: „Вие, момчета, не си гледате своята работа.“
Опитах се да възразя: „Как да не е моята? В случая служители на Московското РУОП фактически отвличат хора, занимават се с рекет! Тъкмо моята работа.“
А вече имахме непотвърдени данни, че те са и убивали, и са взривявали. Бяхме събрали достатъчно доказателства, обаче ето — спират ни. Но Камишников си знае своето: „Има си криминален отдел при милицията, разполагат с достатъчно хора, те да се занимават с това. А ние сме само осемдесет души в това управление, имаме други задачи.“
И Камишников обясни накратко какви са тези задачи. Показа ни книгата на Судоплатов, прочутия началник на терористичния отдел още при Сталин. Тупна с длан по нея и каза: „Ето с това трябва да се занимаваме. Вие сте екип, познавате се помежду си, добре сте подбрани. Такива хора ни трябват на нас. Затова не бива да се караме, да живеем като паяци в буркан. Трябва да бъдем приятели, заедно да решаваме проблемите. Вие разбирате ли какво значи екип?“
По-нататък продължи да развива мисълта си, че сме били мъже за чудо и приказ и нашият екип бил длъжен да решава проблемите на правителството и на висшето ръководство на ФСБ. Именно затова ни било дадено всичко необходимо — и собствено външно наблюдение, и собствена техника. Това било направено заради повишената секретност — никой нищо не знаел за нас, дори вътре във ФСБ. Ние сме били свръхсекретни. И трябвало да изпълняваме специални задачи.
Понкин му отговори, че бяхме подготвили всичко по Джабраилов, но силовият отдел отказа да работи и затова мероприятието ни се провали. Камишников махна с ръка: „Продължете мероприятието. На всяка цена трябва да отвлечете Джабраилов.“
И тогава ни постави нова задача: „Все още има хора, до които не можем да се докопаме. Натрупали са луди пари и е невъзможно да се стигне до тях по законен път. Винаги могат да се откупят и да избягат от наказателна отговорност. И тези хора нанасят голяма вреда на държавата. Ти например, Литвиненко, познаваш Березовски, нали? Именно ти трябва да го ликвидираш.“
Седя, мълча. Какво да кажа? По онова време Березовски беше съветник на Елцин, известен политик. По принцип неговото убийство би било терористичен акт. По заповед на ФСБ при подобни изказвания по такива хора се започва разследване, докато не се изясни дали заплахите са реални, или безпочвени. Затова, когато Камишников каза, че трябва да убия Березовски, премълчах. Той стана от бюрото, приближи се до мен, леко се наведе и повтори: „Ти познаваш Березовски — ти трябва да го премахнеш.“
Посочих с пръст тавана — ами ако се подслушва? — и се чукнах с пръст по слепоочието: сиреч, мислете какво приказвате в затворено помещение.
— И не реагира по никакъв друг начин, така ли?
— А какво трябваше да направя? Ако бях казал например: „Ясно, Александър Петрович, готов съм“ — Камишников щеше да ме запише на касета, а някой друг щеше да го пречука… Щяха да вземат касетата, да я занесат в следствието и да кажат: Камишников се е пошегувал, а тоя глупак е взел, че е убил човека. Нали така?