Среднощни тайни
- Автор: Тейлър Джанел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Дечева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни тайни». Краткое содержание книги:
— И за какво сме се скарали? — заинтригува се Чарлз.
Джини се замисли за момент.
— Твоят син и мой брат е преминал на страната на янките и е воювал за тях, така че в момент на мъка, гняв и разочарование ти си се отказал от него. Той, от своя страна, ти се е разсърдил, че си бунтовник, предател на Съюза и на страната. Подобни неща се случиха в някои семейства, така че защо да не повярва. Ще му кажа още, че сега, след като войната е свършила и ситуацията се е поуспокоила, аз искам да се видя с него и по някакъв начин да ви сдобря.
Лицето на Чарлз грейна от удивление и удоволствие. Той я стисна нежно за ръката:
— Ти мислиш бързо и си умна, Ана. Идеята ти е чудесна. Да, така няма да ни разкрият поради различия в разказите ни.
— Започвам да ставам добра в измамата. Прекалено добра — прошепна тя объркана. — Но не ми харесва да мамя хората, особено когато са ми приятели.
Чарлз отново стисна с разбиране ръката й.
— Понякога това не може да се избегне, момичето ми. При този висок залог, просто се налага. Не можеш да позволиш някой или нещо да ти попречи да постигнеш това, което трябва да направиш. Гордея се с теб, момиче — Ана и ти щяхте да бъдете добри приятелки, толкова много си приличате.
И той изпадна в тъжно мълчание. Джини знаеше, че приликата й с дъщеря му е една от причините Чарлз Ейвъри да я харесва, да й помага и тъкмо заради това на него можеше да вярва безусловно. Той беше мил и добър човек. Чарлз не разбираше, че Стив ще откаже да работи за нея, когато разбере, че тя не се казва Ана, че ранчото не съществува, че всичко е лъжа. Нямаше да знаят как и къде да се намерят, когато дойдеше време тя да замине и в случай, че той реши да посети несъществуващото ранчо. Тя не знаеше защо магазинът трябваше да остане тайна, но можеше да предположи, че Чарлз има свои причини за това. Трябваше и тя да се съобрази с тях.
В неделя продължиха по равен терен с изключение на преминаването през Окмълджи Ривър на пет мили от бивака. Макар и много широка, реката не бе дълбока, така че не ги забави. По време на обедната почивка имаха кратка църковна служба и след това продължиха нататък. Когато се здрачи, спряха за нощувка на четиридесет мили южно от Мейкън. След вечерята и домакинските задължения настана време за гости.
Джини реши да се разходи и Стив се присъедини към нея веднага след като тя се скри от погледа на останалите.
— Извинявам се, че трябваше да излъжа баща ти снощи — каза той. — Но ако знаеше истината за мен, той не би ме допуснал и на петдесет фута от теб.
— Разбирам. Бяхме разделени с него толкова дълго и толкова сме се променили през това време, че не мога да ти кажа прав ли си, или бъркаш. Но най-добре е да не се рискува. Освен това този въпрос не го засяга. Както не засяга и когото и да е било друг.
— Но ти не се притесняваш, че аз съм…
Тя видя как той свежда глава и дълбоко поема дъх.
— Не, Стив, кълна се. Вината не е твоя, както може би не е и на майка ти. Тя си го е избрала, без никой да я принуждава. И въпреки че е знаела ужасната истина за него, тя… му се е отдала и е родила незаконния му син.
Джини долови тревога, но не и горчивина в думите за майка му. Би ли мислил по същия начин, ако тя му се „отдадеше“ и си навлечеше същите неприятности? Би ли постъпил както бе постъпил баща му преди толкова много години, отказвайки да се ожени за нея? Би ли изобщо приел някой да го обремени с отговорности и ограничения, които не желае да поема?
— Трябва страшно да го е обичала.
— Да, така е и аз не мога да я обвиня в това.
— Но обвиняваш него за… — тя спря и след малко продължи: — Съжалявам, Стив, но аз ти дадох дума никога повече да не се ровя в личния ти живот.
Ядосан на себе си, той призна:
— Аз започнах този разговор като някакъв глупак.
Джини се осмели да проговори с малко по-нежен глас:
— Може би защото чувстваш нужда да споделиш с човек, на когото не си безразличен, който може да те разбере и да ти помогне да се отърсиш от терзанията и да приемеш истината. Ти си държал това вътре в себе си толкова години. И то напира да избухне в душата ти.
— Права си, но аз не съм готов да разговарям по този въпрос… не още.
— Когато дойде моментът, ще го направиш — съгласи се тя. — Знам, че ще го направиш! — Но той не изглеждаше убеден. — Може би във всичко това има и нещо хубаво, Стив — нали точно благодарение на тези обстоятелства си станал толкова силен и независим. Да, неприятностите ни правят такива. Ако всичко в живота бе лесно, откъде щяхме да почерпим сила и смелост? Какво щеше да шлифова уменията и съобразителността ни? Кое щеше да направи възнаграждаващи и чудесни моментите, когато сме добре?