Войната на Либърти

Кериган си пое дълбоко дъх.

— На Арктур ще му дойде акъла — каза тя, но на Майк му се стори, че тя не вярваше много в това. — Знам, че ще му дойде акъла.

Устните на Рейнър бяха стиснати в тънка линия, обрамчена от пясъчно-русата му брада.

— Надявам се, че си права, скъпа… Успешен лов.

Той прекъсна връзката и вдигна поглед към Майк.

— Тръгваме след нея — каза Майк, изразявайки просто фактите, без заобикалки.

— Позна от първия път. Обличай се. Вземи си всичко. После може да не сме добре дошли тук.

Майк се намъкна в един от празните бойни костюми.

— Менгск се издъни и в още едно нещо — каза той, докато ръцете му вече автоматично оправяха настройките и връзките. — Щом Кериган влезе в бой с Протосите, те вече ще ни третират като противници. Всички нас. А в системата около Тарсонис има адски много протоска железария в момента.

Рейнър изръмжа за съгласие, докато проверяваше системите на собствената си броня. Той бе закърпил повечето от повредите, нанесени малко по-рано от Дюк, но Майк забеляза, че значителната част от светлинките продължаваха да излъчват зловещите си жълти предупреждения под визьора му.

— Значи ще трябва да избягваме и птиците на Протосите, наред с тези на Зергите — обяви Рейнър. — Тук никога не е лесно.

— Точно затова обичаме предизвикателствата — отвърна Майк, по-скоро на себе си, отколкото на някой друг. Той грабна чантата с откраднатата информация, след което по някаква момента прищявка напъха най-отгоре вътре старото си сако, подарък от бившите му колеги от нюзрума. То вече беше прогорено от лазерен огън, опръскано със засъхнала кръв и други по-трудно определими течности, избеляло от лъчите на далечни слънца. Беше окъсано, парцаливо и обезцветено.

Досущ като мен, помисли си Майк, натискайки силно сакото в чантата, за да побере всичко. Нямаше друго в шкафчето му, което желаеше да вземе със себе си. Той вдигна мешката, преметна я през гърба на бронята си и тръгна след Рейнър.

На корабът беше обявена тревога първа степен още при първата поява на Протосите и сега хората на Рейнър се движеха по облени в кървавочервена светлина коридори към доковете на спускателните кораби. Майк почувства увеличеното притегляне през пода. Огромният команден кораб си пробиваше път през нещо, но не се знаеше дали то беше някакви летящи останки или вражески огън.

— Мислиш ли, че ще успеем да напуснем кораба? — попита той, когато пристъпиха в дока за кацане.

— Да — отвърна Рейнър. — Пилотите на спускателните кораби са от добрите стари момчета. Те не се страхуват нито от гнева на Дюк, нито от нещо друго. А и винаги могат да кажат, че съм ги принудил насила да ни свалят долу.