Войната на Либърти

— Менгск ще бъде много разочарован, ако ни разстреляш — каза Майк.

Дюк се изсмя.

— Просто ще му върна един от неговите стари цитати: „По-лесно е да потърсиш прошка, отколкото позволение“. А сега, момчета с Рейнър, хвърлете оръжията и се предайте. Дори може да ви оставя живи, ако го направите.

Рейнър не помръдна. Зад него Майк чу как някои от рейнджърите бавно оставяха пушките си на пода.

След това „Хиперион“ се наклони бурно на една страна. Нещо голямо се беше сблъскало с кораба. Пехотинците, с техните ботуши със здрави подметки, останаха на място като заковани, но ръката на Дюк беше отметната настрани за миг.

Докато той върне оръжието към целта си, Рейнър бе свалил собствената си пушка от рамото си и я бе насочил към него.

— Става все по-хубаво и по-хубаво — заяви Дюк, а усмивката му разкри пожълтели разкривени зъби.

— Не мисля, че ти стиска — каза Рейнър.

— Само да мигнеш, момче, и моите хора ще те натъпчат с толкова много метал, че ще можеш да откриеш морга за старо желязо. Сега, свали оръжието на три. Едно… две…

Чу се пронизителен вой и лявото рамо на Дюк експлодира сред дъжд от разтопен метал. Неговите пехотинци подскочиха и раздвижиха пушките си наляво-надясно, но не стреляха. Те бяха инструктирани да чакат заповедта.

Генералът бавно се смъкна на колене и собственото му оръжие издрънча на пода. Бронята му съскаше, докато спасителните пръстени изолираха раненото рамо, а медпакетите тъпчеха кръвообращението на Дюк с болкоуспокоителни.

От дулото на игления пистолет се виеше дим. Майк дръпна назад ударника и нов заряд влезе в цевта.

— Мисля, че е време просто да млъкнеш — каза той на генерала.

— Мога да ви изпепеля както си стоите — заяви Дюк. Медикаментите в бронята вече си вършеха работата и говорът му беше завален.

Майк направи две крачки напред и изрече:

— Давай. Ти ще си отидеш първи. Издай заповедта, генерале.

Дюк се поколеба, а очите му се разфокусираха за момент, когато в тялото му беше инжектирана нова ударна доза успокоителни. Той се бореше да остане в съзнание от чист инат.

— Не ти стиска — успя да промълви той.

— Пробвай — отвърна му Майк. — Най-накрая се научих да стрелям и по хора.

В дока за кацане настана кратка тишина, след което Рейнър каза:

— Момчета, взимайте си оръжията. Изнасяме се от тук.

Хората на Рейнър вдигнаха пушките си и се изнизаха между пехотинците на бунтовниците. Без конкретна заповед от страна на Дюк, те нямаше да открият огън по евентуални приятелски мишени. Рейнър се спря до Майк и коленичилия генерал.

— Върви — каза му Майк. — Аз ще ви настигна.

Лицето на Дюк беше пепеляво, а очите му бяха помътнели и със свити зеници. В тях не се четеше никаква разумна мисъл, само омраза и страхливост се бореха за надмощие в съзнанието му. Той изсъска:

— Ако някога се срещнем отново, ще те убия.

— Тогава отгледай добре гърба ми — отговори Майк, — защото това е единствения начин, по който ще успееш да стреляш навреме.