Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
— По-смело! По-смело! — повтаряше Гленарван, който с една ръка прикрепяше Паганел, а с другата плуваше.
— Всичко е добре! Добре! — отговори достойният учен. — И дори не се сърдя…
За какво не се сърдеше той? Това никой никога не научи, защото нещастникът бе принуден да глътне края на изречението си заедно с доста тинеста вода. Майорът напредваше спокойно, с правилни движения, за които всеки учител по плуване би го похвалил. Моряците плуваха като делфини в своята водна стихия. А Робърт бе сграбчил гривата на Таука и се носеше с него. Таука пореше водата с необикновена енергия и инстиктивно се насочваше към дървото, където го носеше течението.
Дървото не беше на повече от двадесетина разтега. След няколко секунди цялата група го достигна. За щастие, защото, ако изпуснеха това убежище, всяка надежда за спасение угасваше и трябваше да загинат във вълните.
Водата стигаше до върха на дънера, откъдето започваха големите клони. Това улесни изкачването. Талкав пусна коня си, за да повдигне Робърт, изкачи се пръв и скоро здравите му ръце изтеглиха на безопасно място изтощените плувци. Но Таука, носен от течението, се отдалечаваше бързо. Той обръщаше към своя господар умната си глава и като тръскаше дългата си грива, го викаше с цвилене.
— Ще го изоставиш ли? — попита Паганел.
— Аз ли? — извика индианецът.
И като се гмурна в бурните води, той се появи отново на десетина разтега от дървото. След няколко секунди вече се държеше за шията на Таука и кон и ездач се понесоха заедно към мъгливия хоризонт на север.
Глава XXIII
ПЪТЕШЕСТВЕНИЦИТЕ ЖИВЕЯТ КАТО ПТИЦИ
Дървото, върху което Гленарван и спътниците му намериха убежище, приличаше на орех. Имаше лъскави листа и закръглена корона. Всъщност то беше „омбу“, дърво, което расте уединено в аржентинските равнини. Това дърво с огромен усукан дънер се крепи в земята не само с дебелите си корени, а и с яките си издънки, които го държат извънредно здраво. Благодарение на това то устоя на напора на водната стена.
Това омбу беше високо стотина стъпки и можеше да покрие със сянката си окръжност от около шестдесетина туаза. Цялата тая корона почиваше върху три дебели клона, които излизаха от горния край на дънера, широк шест стъпки. Два от клоните се издигаха почти отвесно и крепяха огромния чадър от листа, чиито вейки, кръстосани и преплетени сякаш от ръката на кошничар, образуваха непроницаемо прикритие. Третият клон, напротив, се протягаше почти хоризонтално над бучащите води. Долните му листа се къпеха вече във водите и той приличаше на вдаден в океана нос на остров от зеленина. В клоните на това огромно дърво не липсваше място. Листата, особено гъсти по повърхността, оставяха големи празни пространства, същински полянки, в които изобилно имаше въздух и навсякъде хлад. Като гледаше човек тия клони, които издигаха до небесата безкрайните си вейки, свързани помежду си чрез паразитни лиани, и през пролуките на които се плъзгаха слънчевите лъчи, би помислил, че стъблото на това омбу носеше само цяла гора.
При пристигането на бегълците цял крилат свят побягна на по-горните клони, като протестираше с крясъци против това грубо завладяване на жилището му. Тия птици, които също бяха подирили убежище върху самотното омбу, бяха стотици: косове, скорци, исакас, илгуерос и най-вече никафлорес — колибри с прекрасни цветове. И когато излетяха, сякаш подухване на вятъра отрони от дървото всичките му цветове.
Такъв беше подслонът, който намери групата на Гленарван. Младият Грант и сръчният Уйлсън, щом се качиха на дървото, побързаха да се покатерят на най-високите му клони. Те подадоха глави над зеления свод. От това високо място се откриваше широк простор. Океанът, образуван от наводнението, ги заобикаляше от всички страни и докъдедо стигаше погледът, краят на водата не се виждаше. Никакво дърво не сгърчеше над „водната“ равнина, омбуто единствено сред надигналите се води тръпнеше от техния напън. В далечината, влачени от буйното течение, се носеха от юг на север изтръгнати от корен дървета, извити клони, сламени покриви на разрушени ранчо, греди от покривите на сайванти, които водите бяха отнесли от естанциите, трупове на удавени животни, кървави кожи и върху едно люлеещо се дърво цяло семейство ягуари, които ревяха, вкопчани с нокти в своя несигурен сал. По-далече още една черна точка, почти невидима, привлече вниманието на Уйлсън. Това бяха Талкав и неговият верен Таука, които изчезваха в далечината.