Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
Това обяснение бе посрещнато с дълбоко мълчание. Грешката беше очевидна. Подробностите, дадени от подофицера, народността на пленника, убийството на неговия другар, бягството му от индианците, всичко съвпадаше и я потвърждаваше.
Гленарван гледаше Талкав съвсем объркан. Тогава индианецът се обърна към подофицера и го запита:
— Вие никога ли не сте чували за трима пленени англичани?
— Никога… — отговори Мануел. — В Тандил щяха да научат… аз щях да зная… Не, това не е било…
След този категоричен отговор Гленарван нямаше какво повече да прави във форт Независимост. Той и приятелите му си тръгнаха, след като се ръкуваха с подофицера и му благодариха. Гленарван беше отчаян от това пълно рухване на надеждите му. Робърт вървеше до него мълчаливо, със сълзи в очите. Гленарван не намираше нито една дума да го утеши. Паганел ръкомахаше и говореше сам на себе си. Майорът бе стиснал зъби и мълчеше. Колкото се отнасяше до Талкав, неговото индианско честолюбие изглеждаше оскърбено, че се е заблудил по лъжливи следи. Никой, разбира се, не мислеше да го упреква за една толкова извинителна грешка.
Върнаха се в страноприемницата.
Вечерята премина тъжно. Никой от тия смели и предани хора не съжаляваше за многото напразни усилия, за опасностите, на които се бяха излагали ненужно. Но всеки от тях виждаше как за миг рухнаха всички надежди за успех. И наистина можеха ли да срещнат капитан Грант между сиера Тандил и морето? Не! Ако някой европеец бе пленен от индианците по атлантическото крайбрежие, подофицерът Мануел щеше непременно да знае. Едно такова събитие не можеше да убегне от вниманието на туземците, които постоянно търгуват между Тандил и Кармен, разположен на устието на Рио Негро. Освен това между търговците из аржентинската равнина всичко се знае, всичко се казва. Тъй че на пътешествениците не оставаше нищо друго, освен да се върнат колкото може по-скоро на „Дънкан“, който щеше да ги чака при нос Медано.
Все пак Паганел бе поискал от Гленарван документа, въз основа на който бяха провели толкова нещастно издирванията си. Той го препрочиташе, като не скриваше гнева си, и се мъчеше да му намери някое ново тълкование.
— Но този документ е много ясен — повтаряше Гленарван. — Той сочи по най-категоричен начин не само мястото, където капитанът е претърпял корабокрушение, но и мястото, където се намира в плен.
— А аз казвам, не! — отговори географът, като удари с юмрук по масата. — Сто пъти не! Щом Хари Грант не е в пампасите, значи не е в Америка. А къде е? Тоя документ трябва да го каже и ще го каже, драга приятели, иначе аз вече няма да се наричам Жак Паганел!
Глава XXII
НАВОДНЕНИЕТО
Форт Независимост беше на сто и петдесет мили от бреговете на Атлантическия океан. Ако не се случеха непредвидени забавяния, които бяха малко вероятни, Гленарван щеше да бъде на „Дънкан“ след четири дни. Но да се върне на яхтата без капитан Грант след пълния неуспех на издирванията, с тази мисъл Гленарван не можеше да свикне. Затова на другия ден той и не мислеше да дава заповед за тръгване. Майорът обаче но своя инициатива нареди да се оседлаят конете, да се възобновят запасите от храна и да се проучи пътят. Благодарение на него в осем часа сутринта малкият отряд вече се спускаше по тревистите склонове на сиера Тандил.
Гленарван с Робърт до себе си яздеше, без да продума. Неговият смел и решителен характер не му позволяваше да приеме неуспеха със спокойна съвест. Сърцето му биеше до пръсване, а главата му беше в огън. Паганел, раздразнен от мъчнотията, разместваше думите на документа по всички начини с цел да извлече ново указание. Талкав мълчеше и бе оставил на Таука да го води. Майорът, който никога не губеше надежда, стоеше бодро на поста си като човек, който не знае какво значи да паднеш духом. Том Остин и двамата моряци споделяха настроението на господаря си. По едно време плах заек им пресече пътя. Суеверните шотландци се спогледаха.
— Лошо предзнаменование — каза Уйлсьн.
— Да, в Горна Шотландия — отговори Мълреди.
— Това, което с лошо в Горна Шотландия, не е по-добро тук — отговори поучително Уйлсън.
Към обед пътешествениците бяха прекосили сиера Тандил и се намериха отново в широко накъдрените равнини, които се простират до морето. На всяка крачка се срещаха бистри рекички, които напояваха тази плодородна област и се губеха някъде из високите пасбища. Земята ставаше наново равна като океана след буря. Преминаха и последните възвишения на аржентинските пампаси и еднообразната равнина разстилаше под нозете на конете своя дълъг килим от зеленина.