Децата на капитан Грант

Водната стена, която бе показал Талкав, наближаваше със скорост на бързоходен кон. Пътниците бягаха пред нея като облак, подгонен от вихрушка. Напразно очите им търсеха някакво убежище. Небето и водата се сливаха на хоризонта. Конете, възбудени от опасността, препускаха като бесни и ездачите им едва се крепяха на седлата. Гленарван поглеждаше често назад.

„Водата ни настига“ — мислеше си той.

— Anda, anda! — викаше Талкав.

И пътниците пришпорваха още по-силно нещастните животни. От наранените им от шпорите хълбоци течаха струи кръв, които оставяха по водата дълги червени бразди. Те се препъваха в пукнатините на почвата, краката им се заплитаха в скритата от водата трева. Те падаха. Вдигаха ги. Падаха отново. Отново ги вдигаха. А равнището на водата се издигаше чувствително. Дълги вълни предвещаваха скорошния пристъп на водата, която се пенеше на по-малко от две мили назад. Борбата с водната стихия, най-страшната от всички стихии, продължи четвърт час. Бегълците не си даваха сметка за изминатото от тях разстояние, но ако се съдеше по бързината, с която препускаха, то сигурно беше значително. А конете, потънали вече до гърди, напредваха с голяма мъка. Гленарван, Паганел, Остин — всички се смятаха за загубени и обречени на страшната смърт на изоставени в открито море нещастници. Конете вече губеха почва под себе си, а шест стъпки вода стигаше, за да ги потопи. Смъртната мъка на тия осем души, подгонени от настъпващата маса вода, не подлежи на описание. Те чувствуваха своето безсилие да се борят срещу една природна стихия, пред която човек е безпомощен. Спасението им не зависеше вече от тях.

След пет минути конете плуваха. Течението ги носеше с голяма сила и бързина, равна на най-бързия им галоп, който навярно надминаваше двадесет мили в час.

Всяко спасение изглеждаше невъзможно, когато изведнъж се чу гласът на майора:

— Дърво!

— Дърво ли? — извика Гленарван.

— Там, там! — отговори Талкав.

И показа с пръст на около осемстотин разтега на север някакво огромно орехово дърво, което се издигаше самотно всред водата.

Другарите му нямаха нужда от подканване. Това дърво, което така неочаквано се появи пред тях, трябваше да бъде достигнато на всяка цена. На конете, разбира се, то нямаше да помогне, но поне хората можеха да се спасят. Течението ги носеше. В тоя момент конят на Том Остин изцвили глухо и изчезна. Ездачът успя да се освободи от стремената и заплува силно.

— Хвани се за седлото ми! — му извика Гленарван.

— Благодаря, ваша светлост — отговори Том Остин, — мишците ми са здрави.

— А твоят кон, Робърт? — попита Гленарван, като се обърна към младия Грант.

— Държи се, милорде! Той плува като риба!

— Внимание — извика майорът.

Едва бе произнесена тая дума, й огромната водна стена ги настигна. Една чудовищна вълна, висока четиридесет стъпки, се стовари върху бегълците със страхотен шум. Хора и животни — всичко изчезна във водовъртеж от пяна. Огромна течна маса, тежка няколко милиона тона, ги обгърна в бесните си води. Когато вълната отмина, пътниците изплуваха на повърхността и се преброиха бързо. Но конете освен Таука, който носеше своя господар, бяха изчезнали завинаги.