Спомените на една гейша
- Автор: Накамура Кихару
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомените на една гейша». Краткое содержание книги:
Жената, която идва от далечния свят на върбите и разцъфналите вишни, умее не само разказва, тя блестящо владее изкуството на недоизказаното — онова, което не е написано, а само се предусеща и създава обаянието на текста.
След време г-н Фулбрайт написа стихотворението „Токийска рапсодия“, което преведох на японски. Майстор Кинея Рокузаемон го преработи в нагаута и го представи в зала Санкей. Заедно с Азума Токухо бях водеща на концерта.
Тъкмо когато грижите ми за прехраната на семейството намаляха, Гуен ми съобщи, че са я повикали обратно в Детройт. Беше ми много мъчно, че ще се разделим. Имах чувството, че клонът, на който едва съм се спасила, се е счупил.
Скоро чух, че английският журналист Тилтман, който преди войната беше написал книга за Япония и беше споменал и за мен, е питал жива ли съм и къде се намирам в момента. Когато узна, че работя за Гуен, той ме помоли да се срещнем в пресклуба. И двамата се разплакахме от радост, че сме живи и здрави. Най-добрите ми приятели от времето преди войната ме поканиха на весела вечеря.
Когато Гуен спомена, че трябва да се върне в Америка, Тилтман каза:
— Тъкмо навреме. Жена ми пристига в Япония и трябва да й намеря жилище. Досега живеех като ерген в хотела. Кихару, не бихте ли могли да поработите известно време при нас като икономка?
Без проблеми се преместих от жилището на Гуен в апартамента на Тилтман. Тъй като бяха наели и японска прислужница, работата ми беше много приятна. Единственото ми задължение беше да съставям дневното меню.
Когато г-н Тилтман имаше разговор с японец, аз го придружавах и превеждах. Имах достатъчно свободно време и можех да продължа образованието си.
Жената на Тилтман пристигна от Лондон. Елегантна, стройна, красива дама.
Тя беше влюбена в своя град и семейството се събираше на всеки две години. Тъй като и двамата пишеха, личната работа и личният живот бяха на първо място в ценностната им система. Жена му твърдеше, че не може да работи другаде освен в Лондон, докато г-н Тилтман държеше да остане в Япония. Двамата живееха така вече две десетилетия. Тя в Лондон, а той в Токио. Въпреки това не се развеждаха. Веднъж на всеки две или три години се събираха и в продължение на три месеца живееха заедно. После всеки се връщаше към привичния си живот. Малко странна форма на съжителство, която за мен беше немислима, но жена му се държеше съвсем естествено и двамата имаха поведение на двойка, която живее постоянно заедно. Винаги се учудвах на непринудеността им. Вечер мъжът чукаше на пишещата си машина на първия етаж, а тя седеше долу в дневната и пишеше на ръка.
По време на хранене се държаха съвсем естествено, като улегнала двойка на средна възраст, която живее в пълно съгласие. Наблюдавах ги и през ума ми минаваха интересни мисли. Явно семейството можеше да съществува и в тази форма. Наистина интересна двойка.
В първата част вече говорих за г-н Тилтман и Фуживара Йошие, които живяха до смъртта си в хотел „Империал“. Когато преди няколко години посетих Япония, с Хаяши Кеничи бяхме поканени в хотела. Хенри Шиманоучи ни поръча стек „Шаляпин“.
— Хайде — каза Кен, — след като и без това сме тук, можем да посетим Тилтман.
Малко се бояхме, че той няма да ни познае, но той си спомни много добре и за двама ни. Извади внимателно ордена, който му беше връчил Тенно, и ни го показа. Беше ми малко тъжно, че красивият, енергичен мъж отпреди войната се бе превърнал в полусляп, немощен старец. Вероятно г-н Тилтман беше вече деветдесетгодишен.
Но да се върнем в Токио в първите месеци след войната. Един ден придружих семейство Тилтман като преводачка в Цукиджи, където бяха поканени от един издател в „Юкимура“. Бях чула, че „Юкимура“ се е преместила и сега се намира срещу театър „Тейгеки“ и е значително разширена. Казаха ми също, че оками-сан отново има успех и е активна както винаги. Отдавна ми се искаше да я видя. Макар че често мислех да я посетя, дните ми бяха толкова запълнени, че никога не намирах време да обиколя Цукиджи, Кобикичо, Гинза и другите добре познати квартали. Затова се зарадвах много, когато получихме поканата за „Юкимура“. Когато оками-сан излезе да ни посрещне, и двете избухнахме в плач и благодарихме на небето, че сме останали живи и здрави. Оками-сан изглеждаше непроменена — млада, красива и здрава. „Юкимура“ беше много по-голяма отпреди, елегантен, обзаведен с вкус ресторант. Хората, които имаха изискан вкус, го харесваха, особено ако, като Тилтманови, имаха предпочитания към японската простота.
Видях там много познати от миналото, но и нови, непознати лица. Хубавото беше, че гейшите постепенно започваха да се връщат от провинцията.
Стискахме си ръцете и се поздравявахме сърдечно след дългата раздяла. Видях много стари приятелки.
— Сега имаме много американски гости… и често сме си пожелавали да си тук — каза ми оками-сан.