Спомените на една гейша
- Автор: Накамура Кихару
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомените на една гейша». Краткое содержание книги:
Жената, която идва от далечния свят на върбите и разцъфналите вишни, умее не само разказва, тя блестящо владее изкуството на недоизказаното — онова, което не е написано, а само се предусеща и създава обаянието на текста.
— Това беше любимото ми ядене като малка — обясни тя. През цялото време го държа в скута си. — Никога не съм виждала такова сладко момче — повтаряше тя и го целуваше по челото и бузките. Синът ми явно се чувстваше отлично в скута й, защото непрестанно се усмихваше. Гуен беше свикнала с красивите лица на американските дечица, които са по-оформени и имат по-големи нослета, затова сега не можеше да се начуди на чернокосото японско момченце с чипо носле и меки черти.
Така се освободих от грижите си за прехраната. Вечерта Гуен ме върна с джипа си в Хигаши-Накано. Семейство Иида се зарадва много на този неочакван късмет.
Постоянно си повтарях, че мъжът ми сигурно ще бъде много благодарен на Гуен, че се е погрижила за семейството му! Тя практически ни спаси живота.
На следващия ден благодарих горещо на семейство Иида и се върнах на село, като отново пътувах на платформата. Обясних на мама и баба, че съм получила добра работа, и още на следващия ден се върнах в Токио.
Американци в „света на цветята и върбите“
Гуен ме настани в жилището си в Мамаина, Азабу. В този квартал живееха всички важни американски журналисти.
На големия диван в помещението до спалнята й за първи път от много време спах наистина добре. Двете стари жени, бебето, кравите и бълхите не бяха особено благоприятни предпоставки за дълбок и освежителен сън.
Всяка събота сутрин (понякога още в петък вечерта) се натоварвах с храни и заминавах на село по линията Токайдо. Гуен получаваше предостатъчно и ме снабдяваше със сапун „Айвъри“ (тогава в Япония имаше само груб сапун, миришещ на риба, който се произвеждаше от рибено масло и „Айвъри“ беше луксозна стока), с мляко на прах, бонбони и сладкиши, понякога с печени пилета, шунка и др. Никога нямаше да мога да й се отплатя. Получавах още лосион за тяло и червила, каквито никога не бях виждала. Мама и баба най-после си отдъхнаха. Макар че никога не ми го бяха казвали, те изпитваха мъчителен страх, че един ден ще останем без каквато и да било храна.
Ако работех добре и надеждно, след връщането си в Америка Гуен щеше да ме препоръча на наследника си или на други хора от пресата. Това ме подтикваше да работя неуморно.
Придружавах я на всяко интервю с японци. Пътувахме до Нико, Атами, а веднъж дори до Киушу, винаги с извънредни влакове на армията, в които се седеше много удобно. Ежеседмичните ми пътувания в препълнените влакове бяха рисковани приключения. Затова пътуването в извънредните влакове, когато ядяхме приготвените сандвичи, пиехме кока-кола и разглеждахме красивите местности през прозореца, минаваха като в сън. През цялото време виждах пред себе си лицата на баба, мама и малкия.
Всеки път, когато ядях, мислех за тях. И на село продуктите непрекъснато намаляваха. Хората се хранеха с бурени или блатни охлюви, сварени в соев сос, които събираха по полята. Понякога си позволяваха картофена супа. Времената бяха много, много трудни.
Много рядко се намираха бял ориз, домати, яйца и др. Когато успеех да се сдобия с нещо по-хубаво, винаги го предоставяхме на баба и малкия. Ние с мама дълго време не хапвахме нормална храна.
Работата с Гуен ме удовлетворяваше, спях добре, хранех се добре. Загрубялата ми кожа стана отново нежна. Докато бях на село, имах ужасен обрив по бедрата и ръцете. Екземите сигурно бяха следствие от недохранване. Знам, че когато са ме видели за първи път след войната, познатите ми са си помислили: „Тази е много западнала“. Причината беше, че почти три години работех всеки ден на полето и перях в студената вода на потока. Разбира се, тогава не можеше и да се мисли за перална машина. Съдовете миех с вода от кладенеца. Ръцете ми се напукаха и мина доста време, преди да загрубеят достатъчно, за да не ми тече кръв.
Откакто живеех при Гуен, ядях всяка сутрин препечена филия, дебело намазана с масло. Имахме предостатъчно мляко, захар и плодове. Лесно е да се говори за човешкото достойнство, но аз съм убедена, че човек обеднява до самата си същност, когато няма достатъчно за ядене.
През това време стана трагедията в дома на артиста от театър кабуки Катаока Низаемон. Ученикът му решил да си отмъсти, че го пренебрегвали и не му давали достатъчно храна, и убил цялото петчленно семейство. Ненапразно казват, че гладът те прави способен на всичко. Според мен това е истина.
Добрата храна скоро ми възвърна предишната жизненост. Тъй като всеки ден говорех английски, напредвах бързо в усвояването на езика. Постепенно опознах Ърнест Фулбрайт и много други журналисти.