Именникът на българските князе
- Автор: Чурешки Стефан
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Именникът на българските князе». Краткое содержание книги:
Домашните извори за предхристиянската вяра на българите остават малко и произлизат от IX-XI в., т.е. от времената веднага след Покръстването. Сведенията говорят за човешки жертвоприношения, поклонение пред идоли и оргиастични обреди, присъщи повече на многобожническа езическа религия. Най-вероятно важните и общозадължителни обреди на езичниците-българи са извършвани от представителите на държавния култ — владетелят (боляринът)-жрец, ако може да се съди по византийски данни за обичаите на владетелите Крум и Омуртаг. Но нека преди изводите и заключенията да бъдат разгледани наличните исторически податки според типологията на данните и характера на засвидетелстваните обичаи и обреди.
Първата домашна податка се намира в книгата на известния в средновековната европейска култура презвитер Козма „Беседа против богомилите“. Там той говори за човешки жертви на „синове и дъщери“, извършвани от българите „по билата на хълмовете и в дъбравите“. Епископ Константин Преславски през IX в. в „Учителното Евангелие“ осъжда „бесовските песни“ и „бесовското пеене“, останали след Покръстването сред народа. Преведения на български език през X–XI в. византийски богослов Ефрем Сирин предупреждава за опасността от бесовски песни и служение, което дава основание да се мисли за съществуването на такива обреди и сред българите. Отново презвитер Козма в „Беседа против богомилите“, настоява за следното: „И наистина не е прилично да се наричат християни ония, които вършат такива дела. Защото не са християни, които принасят жертва на идоли като пият вино с гусли, с танци и бесовски песни и които вярват в срещи и сънища и във всяко сатанинско учение.“ Друго подобно сведение за идолослужение и кървави жертвоприношения, характерни на дохристиянската вяра на българите се намира в апокрифната „Солунска легенда“ от XII в., където българите са наречени „човекоядци“.
С тези най-важни по културното си значение сведения историците изчерпват знанията си от писмени извори относно вярата на българите преди Покръстването. От цитираното се вижда, че приношенията на българите-езичници са правени по „билата на хълмовете и дъбравите“, обредите са извършвани пред идоли — най-вероятно статуи от дърво, камък и мед — „като пият вино с гусли, с танци и бесовски песни“. Тези описания подсещат читателя за една многобожническа религия, практикувана от хора близки до славянските или германските езически култове. Известният латински извор, често цитиран в историческата книжнина, относно славянските жертвоприношения на остров Рюген през Средновековието препраща читателя в тази насока. Данните за наличието на идоли в религиозните обреди и поверия се потвърждават и от казаното в похвалното слово за св. Кирил Философ от св. Климент Охридски за дървото „Александър“, почитано от фулите. Тези фули, за които се смята, че имат алански произход, т.е. близки до първичната българска култура, били покръстени от св. Константин-Кирил Философ.
Сведение за почитание на идоли сред българите се намира и в храма Санта Мария във Верона от XV в., където е изобразен българският Покръстител св. цар Борис I, наречен „вожда Булгар“ и представен в дреха на доминикански монах.
Превежданият през Средните векове в България византийски историк Йоан Малала е оставил ценно сведение за ранното покръстване на хунски племена от земите на Северното Черноморие. В него Малала казва, че хуните имали идоли от сребро и електър (вероятно това са приписваните на скитите сребърни и златни съдове от Северното Черноморие). Твъде възможно е хунските племена, за които става дума да са били родствени на българите или дори да са представлявали част от Велика България. Текстът за ранното хунско покръстване е преповторен от св. Теофан Изповедник.