Именникът на българските князе
- Автор: Чурешки Стефан
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Именникът на българските князе». Краткое содержание книги:
7, 85 „Има едни номади, които се наричат сагартии (в разночетение саргитии). Те са персийски народ и езикът им е персийски, снаряжението им по направа е нещо средно между персийското и пактийското; те доставили осемхилядна конница; обичаят им е да не носят медни или железни доспехи, освен кинжали употребяват въжета, изплетени от кожени ремъци, и доверявайки се на тях тръгват на война. В битка тези хора правят следното: стигнат ли до ръкопашен бой с неприятелите, те хвърлят въжетата, които накрая имат примка, и каквото хванат, без значение дали е кон или човек, дърпат го към себе си. Тези, които попаднат в примките биват убивани. Това е начинът им на воюване. Те били наредени при персите.“
I, 114 „Крайбрежието, което върви от Босфора до Танаис (Дон — б.м. Ст. Чурешки), населяват Меотики, татеи, Сирахи, Фикори, и най-близо до реката Танаис Иксамати (Ixamatae). При тях жените се занимават със същата работа, каквато и мъжете и даже не се освобождавата от военна служба. Мъжете служат в пехотата и хвърлят стрели, а жените влизат в конни битки, като се сражават не с железни оръжия, а хвърлят на враговете си аркани и ги умъртвяват със затягане […] Тези, които не успяват да умъртвят врага остават девици.“
Кн.XXXI, Гл.2.8. А Хуните се бият, когато понякога са предизвикани, като започват сражението в клиновиден строй, като надават различни страшно звучащи викове. И като плюс бързината си са подвижни и действат неочаквано, така внезапно, след като нарочно са се разпръснали, се усилват и в безреден строй се разбягват на различни страни, причинявайки невероятни кланета; не са забелязвани поради извънредно голямата си бързина да нападат нито укрепление, нито да ограбват вражески лагер. 9. А поради това бих казал, че те са най-яростни воини от всички, защото се сражават отдалеч с копие, които се хвърлят и на които са закрепени по удивителен начин вместо островърх край, заострени кости, а след като изминат (разделящото ги от противника) разстояние те се сражават отблизо с меч без грижа за себе си и, докато внимателно следят за вреди от мечовете, впримчват враговете с хвърлени ласа, за да отнемат на вързаните части от телата на съпротивляващите се възможността да яздят и да крачат.
Край на текста за Именника
Един различен поглед върху вярата на ранносредновековните българи според някои успоредици в средновековните и античните извори
Най-важното явление в човешката история е религиозността. Вероизповеданието винаги е заемало средищно място в живота на обществата, но особено значение религията е притежавала през Средновековието. Завръзката в историята на народите, в това число и на българите се определя от принадлежността им към едно или друго вероизповедание. Затова изясняването на вярата на българите преди официалното, дъжавно Покръстване през ще даде отговор на редица въпроси относно народностния произход, държавната и културна история на българите през езическите времена.
Най-устойчивите и надеждни данни за вероизповеданието са писмените. Славяните и някои от конните народи, живеещи покрай Северното Черноморие присъстват в немалко на брой византийски и латински сведения. Славяните, като личи от запазените каменни надписи и текстовете на старобългарските писатели, са умеели да пишат на гръцки (а може би и на латински?) език. Затова изследването на религията на българите зависи от проучването на писмените свидетелства. След писмените документи следват устното предание, народното творчество и езиковедските проучвания на лични имена, названия на местности и селища. Най-накрая и с най-малка тежест остават археологическите находки, които са неми поради своята предметност. Без писмените свидетелства и без сведенията от народното предание археологическите находки стават жертва на въображението на археолога, което в огромния брой случаи се разминава с действителните факти.
Започвайки с писмени свидетелства, добре би било да се тръгне от домашните извори.
Цялостни домашни текстове за вярата на българите преди Покръстването, които извори да бъдат съставени нарочно за старинните времена и епохи обаче липсват. Заключение за характера на религията на езичниците българи също не може да се направи и по определенията или обръщенията в славянобългарските исторически или богословски свидетелства. В неподправените от вторични тълкования документи за религиозната принадлежност на българите до времето на св. Цар Борис I стои думата „езичници“, „неверници“, „погани“ и т.н. Такъв е примерът с използваните определения в „Българския апокрифен летопис“ от XI в. Означенията на езичеството в не излизат от обичайните християнски определения за нехристияните и могат да бъдат употребени за произволна нехристиянска вяра. Точно и последователно описание на обредите, природните представи и свръхестествените вярвания на българите също липсва. Нито пък в книжовните съчинения и устни предания е запазен епос, подобно на германския епос, записан от Снори Стурлусон или известната германска „Песен на нибелунгите“. Колкото и удачни да бъдат опитите на някои етнографи да обявят Крали Марко за българския юнак или пък стремежът им да видят в този общобалкански епос от навечерието на турското робство прояви на историко-митологично съзнание, все пак фактите остават факти. Българската народна памет не пази епически спомен в германски или старогръцки стил от ранносредновековния период. Ако ли пък пази такъв спомен, то той остро се разминава с академичната историческа представа.