Именникът на българските князе
- Автор: Чурешки Стефан
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Именникът на българските князе». Краткое содержание книги:
„79. Заявявайки, че у вас има обичай да вземат немощните заради здравето си някаква превръзка и да я носят окачена под шията си питате, дали ние заповядваме да се върши това и по-нататък.“
„89. Да се посвещават новите плодове и първаците измежду нещата са имали обичай и древните. Това в почти самото начало на света е сторил, както четем Авел и Каин. (Бит. 4:3, 4)“.
„90. Вие питате дали е позволено да се ядат животни или птици, ако бъдат умъртвени без нож и издъхнат само от удара на човек.“
„100. Дали трябва да се занесе обратно в собствената му земя оня, който е загинал в сражение, ако неговите родители или другари пожелаят, можете да заключите от предходната глава.“
„103. Вие питате какво трябва да се направи с нечестивите книги, които както заявявате сте получили от сарацините и се намират у вас. Вие, твърдите, че от някой евреин, не знаете дали е християнин или езичник, мнозина били кръстени в отечеството ви и питате, какво трябва да направите с тях.“
Папа Николай I навсякъде в писмото си говори за идоли, почитани от българите.
От цитираното прави впечатление, че патриарх Фотий не назовава българската езическа религия като туркска или като азиатска, но като „елинско суеверие“. В историографията е прието да се мисли, че изразът отговаря на действителността, като в подкрепа на казаното от св. патриарх Фотий са прибавени и други примери.
Колкото и да е условно определението „елинско суеверие“ поради характерния за византийските богослови метафоричен и символен език, терминологията на патриарха, чийто секретар е бил не кой да е, а самият св. Константин-Кирил Философ, предизвиква вниманието ни към възможно пресичане на елинистическите обичаи, разпространени в старите гръцки градове по Черноморието с обичаите и поверията на конните народи, намиращи се в близост до бившите елински колонии. Става въпрос за принадлежащата територия и осъществени народностни и културни връзки в близост да градовете Херсонес, Олбия и т.н. Фактът, че макар и за кратко време по тези места се намирала столицата на Велика България — Фанагория — потвърждава възможността да съществува любопитно пресичане на двете религиозни представи — елинистическата и степната. Именно по местата, където са живели конните родове на скитите биват възможни етнокултурни влияния в посока диахрон и синхрон (елински-скитски и скитски-български), имайки предвид и обстоятелството че някои скитски обичаи сходства с представите и поверията на българите.
„Елинските суеверия“ са отбелязани и от по-късни писмени известия — например в Богословския сборник, писан от Висарион Дебърски през XVI в., където езическите обичаи също са характеризирани като елински. Същото нещо се среща и в Синодика на цар Борил, където вместо „езически“ или „погански“ стои „елински“.
Отговорите на папа Николай I също потвърждават езическия, многобожнически характер на българските поверия, свързвайки ги по описание с варварските култове и природни суеверия на античните и ранносредновековни народи, живеещи в земите около Черно море и в степите на Източна Европа. Силно впечатление в „Отговорите“ прави податката за „сарацински книги“, т.е. за съществувала мюсюлманска проповед сред българите, както и за религиозната проповед на един евреин, т.е. възможно юдейско влияние при религиозния избор на българите.∗∗ Всички останали данни в писмото на папата — и за клетвата пред меча, и за клетвата пред камъка и за носенето на повезки, и за гаданията, доказва многобожническа езическа религия, характеризирана вероятно от един първенстващ бог на войната и родното огнище.
Освен св. патриарх Фотий и папа Николай I податки за езическата религия на българите, но отново записани само като обреди без определение на култа срещаме и в други византийски писатели.
Ето и техните сведения като типология∗∗∗:
• Неизвестен автор — „А Крум направил жертвоприношение вън от Златната врата според обичая си, като принесъл в жертва много хора и животни. Той потопил краката си във водата на морския бряг, умил се и поръсил войниците си, приветстван от тях, той преминал между своите наложници, които му се кланяли и го славели.“
• Другият известен текст е този на Георги Амартол: — „Новият Сенахерим — Крум — като се възгордял за предишната си победа, оставил собствения си брат да обсажда Адрианопол, шест дни след самодържавието на Лъв V, стигнал столицата и обградил стените от Влахернската до Златната врата. Като изтъквал своята мощ, той извършил също и скверни жертвоприношения на ливадата пред Златната врата. Той поискал императорът да сключи мир или да забие копието си върху Златната врата.[…] (Крум) разгневен поради това (опита за убийство, организиран по време на преговорите — б.м. Ст. Чурешки), изпроводил конници в Свети Мамант, опожарил тамошния дворец и като натоварил на коли медения лъв от Хиподрума, заедно с мечката и дракона от фонтана, както и прекрасни мрамори, завърнал се назад.“